Не казвайте, че нямаме нищо

"Преди да се събуди, Врабеца сънувал. В съня си ходел из приземния етаж на Шанхайската консерватория. Минал край стая, където цигулари били строени като статуетки на витрина, после стигнал до помещение със седем рояла, възправени като могъщи дъбове. Отпуснат в леглото, Врабеца се почудил дали хер Бах някога е сънувал Шанхай. Отметнал завивката и се изправил. Къщата била пропита с музика. Забравил си чехлите и подът го захапал с ледени зъби, но той продължил към кабинета на баща си. Вратата била открехната и музиката се изплъзвала през пролуката.
Врабеца пристъпил в стаята.
Татко Цин седял на нисък стол пред грамофона. Бил прегърбен и изпосталял, не приличал на себе си.
– Чувал съм тази музика стотици пъти - рекъл Татко Цин. – Но да я слушам сам, през нощта, е друго нещо.

Очите на Врабеца се насълзили от гъстия дим от цигарите Хвъркат кон, но той пристъпил по-навътре в стаята. Музиката продължавала, смесвала се с дима, сега вече скоротечна и лека.

Деветата Вариация накарала Врабеца да оброни чело върху писалишето. Единственото му желание било да заживее в Голдберг вариации, да им позволи да се разстилат безкрайно в него. Искал да ги опознае тъй добре, както познавал мислите cu.
Било възвишено и същевременно толкова истинско, та Врабеца въздъхнал шумно при мисълта, че дори да композира сто хиляди години, няма да постигне такова великолепие.
– В музиката няма бъдеще - рекъл Татко Цин.
В гласа му не се долавял упрек. Със същия тон би казал, че стаята е квадратна, населението на родината е петстотин двайсет и осем милиона души, които живеят в двайсет и две провинции и една автономна област. Врабеца слушал, сякаш баща му говори на портрета на Председателя Мао, чийто буден поглед ги наблюдавал от стената.
– Когато си дете, не е беда да си мечтател. Но сега си поумнял, нали?"
Из книгата

Книгата е финалист за наградата Букър за 2016 година и е част от поредицата Отвъд на издателство Жанет-45.

"Според Набоков въображението е форма на паметта. Не казвайте, че нямаме нищо e чудесен пример за това как въображението на твореца запазва жив спомена за миналото на една страна и нейния народ дори тогава, когато самата страна се опитва да изтрие своята история. С проницателност и състрадание Маделин Тиен разгръща завладяващ разказ за Китай през XX век."
Июн Ли

"Изключителен роман... Напомня за панорамния мащаб и домашните дреболии в романите на великите руски писатели от XIX век. Изпълнен с драматично напрежение, смел и значим като самата морална съпротива, за която разказва."
Катрин Тейлър, Financial Times

"Мадлин Тиен има голяма дарба. Със състрадание и прецизност тя разказва за обикновени хора, чиито съдби са под властта на необикновени политически събития. Подобно на красиво и сложно музикално произведение, повествованието се разгръща на пластове, като се завръща отново и отново към главните теми за семейството, паметта и загубата."
Ма Дзиен

"Роман с мощен размах... Тиен пише с майсторството на диригент, който диктува темпото на симфонията и заедно с това има ухо за нюансите на всеки отделен инструмент в оркестъра."
Дзя-ян Фан, The New York Times

"Музиката е в сърцевината на тази смело написана сага за тоталитарен Китай, в която класическите музиканти са подложени на преследвания по време на Културната революция на Мао... Сложното повествование на Тиен разкрива живота на трима приятели музиканти във времето, когато класическата музика може да оцелее само нелегално, също като забранената любов."
Фел Бейкър, Sunday Times

"Тази емоционална история улавя вътрешния свят на творческия ум - онова, от което най-много се бои комунистическият режим."
Диърдри Конрой, Sunday Independent

"Дълбоко и разтърсващо повествование, в което музиката, математиката и фамилната история се преплитат в един поетичен разказ... Тиен е написала роман, изпълнен с мъдрост и загадъчност, хумор и красота, който е остро политически и суров, но заедно с това - деликатен и дълбоко личен."
Кейт Уайтинг, Herald

"Трагедията и абсурдността на Китай през XX век не са били обрисувани от никого така живо, както от Маделин Тиен. Героите ѝ са изключителни млади музиканти, чиито стремления срещат безброй пречки. Прецизната изследователска работа, вложена в този роман, в чиято основа са действителни събития, създава такова усещане автентичност, че сърцето на читателя се свива."
Барбара Демик

"Прозата на Тиен напомня за симфония; мотивите се повтарят и преплитат, докато достигнат кресчендо при разказа за събитията от 1989 година. Езикът и музиката се превръщат в средство, с което да се надмогне идеологията. Сдържан, смел и дълбок."
Лети Кенеди, Observer

"Дързък, красив и дълбоко въздействащ роман. Не казвайте, че нямаме нищо е прослава на неунищожимата човешка личност, на силата на изкуството, която надмогва всичко. Изключителна книга."
Джеймс Скъдамор

"Макар да разказва за унищожаването на културата и интелигенцията, Не казвайте, че нямаме нищо е също история за любов и надежда. Тиен пише със състрадание дори към онези, които сами не могат да си простят... Романът е деликатно изследване на това как Културната революция продължава да се отразява върху живота на хората, които са я преживели."
Хариет Зейдман, Winnipeg Free Press