"Тази сутрин гледката, която се откриваше пред Зак към водопада, бе великолепна. След едно от най-дъждовните лета в Северна Каролина огромни количества вода се спускаха по скалистия планински склон към реката сто метра по-надолу. Слънчевата светлина преминаваше през пръските като дъга. Той стоеше на самия ръб на скалите и се взираше над огромната пропаст между себе си и водопада. През нощта буря бе донесла проливен дъжд. Земята под многослойния разноцветен килим от наскоро паднали листа бе толкова подгизнала, че свистеше под подметките на туристическите му обувки. Но атмосферният фронт се бе придвижил на изток и бе оставил небето тук лазурносиньо. Въздухът бе свеж и хладен. Зак долови мирис на дим от горящи дърва и го видя да се вие над комин на отсрещната страна на дефилето. Гъста гора от тъмни вечнозелени дървета покриваше планинските възвишения. Широколистни дървета в най-ярките си есенни премени добавяха искряща пъстрота. Огромен товар за сетивата. Който безмилостно му напомни, че е футболният сезон.
Залезът на кариерата му като играч беше започнал преди четири години с онова съдбовно телефонно обаждане за Ребека. Две години по-късно бе стигнал до дъното и бе напълно изхвърлен от спорта. Съжалението все още го разяждаше дълбоко. Изрече проклятие над чашата с кафе, която повдигна към устните си. Парата, която се издигаше над нея, за момент замъгли зрението му, но далечният грохот на водопада не можа да заглуши мотора на приближаваща се кола. Джипът спря точно до колоните, построени от речни камъни от двете страни на алеята пред входа му. Заради криволичещите нагоре пътища в този планински район почти всеки местен притежаваше голямо возило. Но това не беше стандартен модел. Беше ново и се отличаваше с матова черна броня и джанти. Сякаш крещяха: "Пази се! Кораво копеле съм!".
Зак приемаше подобни опити за вдъхване на страх с нехайно презрение. Беше прекарал три четвърти от живота си в избягване на защитници, които имаха една неизменна цел: да изблъскат куотърбека. Не беше лесен за сплашване. Все още не беше. Който и да бе този натрапник, без значение колко убедителен можеше да бъде в продажбите, неговият отговор щеше да бъде не. Тя слезе. Тя. Първите трима агенти, изпратени от Грийнридж Инкорпорейтед, бяха добродушни чичковци, които се впускаха в носталгични словоизлияния за славните дни на Зак на футболното игрище. Когато не постигнаха нищо с приятелския подход, изпратиха самоуверен тип със спортна кола и авиаторски слънчеви очила, чиито приказки не бяха по-въздействащи от скъпия му парфюм. Следващият пратеник бе мамче на около петдесет, което бе предложило да му приготви печено в неделя. После привлекателна разведена, справяща се сама с две деца в колеж и бивш, който винаги закъснявал с чековете за издръжка. Усърдните ѝ опити да събуди чувствителната страна на Зак се оказаха безполезни. След нея бе дошла някаква секси хлапачка. Той подозираше, че работи срещу заплащане на час, а не на комисиона, защото езикът на тялото ѝ недвусмислено казваше: "Подпиши върху прекъснатата линия и съм твоя за каквото пожелаеш". Беше отхвърлил и договора, и услугите ѝ.
Тази беше поредната. Появата ѝ щеше да развали спокойното му утро, но беше любопитен да види каква тактика ще приложи. Остави чашата си върху дънера, който бе сложил там точно с тази цел, и скръсти ръце пред гърдите си.
Тя заобиколи джипа си от задната страна и му се усмихна.
– Господин Бриджър? Закари Бриджър? Добро утро.
– Не се продава.
Въпреки че каменните колони стояха между тях, тя се приближи и леко поклати глава.
– Моля?
– Не се продава. Най-добре си тръгвайте, преди напълно да затънете. - Посочи с ръка към краката ѝ, където токчетата на обувките ѝ бяха потънали в размекнатата пръст между каменните плочи.
Не изглеждаше особено разтревожена за положението си. Измъкна първо едната си обувка от калта, след това и другата и пристъпи напред на пръсти, което бе трудно, предвид височината на токчетата.
Не помагаха особено да изглежда по-висока. Когато стигна до него, трябваше да наклони глава назад, за да го погледне в очите. С повечето хора беше така. Но при нея ъгълът трябваше да бъде по-остър, отколкото при повечето.
– Господин Бриджър, казвам се Кейт Ленън.
Подаде му визитка. Той я взе, но не си направи труда да я погледне, преди да я прибере в джоба на памучната си риза. Не обърна внимание и на протегнатата ѝ дясна ръка.
– Кога най-сетне ще се откажете, хора? - Показа към гледките наоколо с широк жест. – Какво би ме накарало да искам да напусна това място?
Тя отдръпна ръката си и огледа панорамата, спря се за няколко секунди на водопада, после отново погледна към него.
– Не мога да си представя да искате да го напуснете. Великолепно е.
– Точно така. По-важното е, че е мое и ще остане мое до края на дните ми. Схванахте ли?"
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас
