"Светлина. Заслепяваща бяла светлина. С гръб към нас стои мъж с разперени ръце. Гол е до кръста. Косата му е златиста, къдрава, стига до раменете. Не виждаме лицето му. Бавно се приближаваме и тялото му постепенно блокира светлината. Слънцето залязва. Косата на мъжа застива като ореол. Внезапно той скача напред и ние политаме с него, понасяме се в небето, над синьо-зеления пейзаж в посока към залеза.
Нещо ми пърха под лъжичката, както си седя в моето орлово гнездо в тази юнска вечер, няколко дни преди шейсет и седмия ми рожден ден през 2012 година. Аз съм Луис Докстейдър и това е моята история. Намирам се в най-високо разположената стая в една къща, кацнала навръх хълма над оживено шосе в непосредствена близост до прашния хълмист град Маганоск в Южна Франция. Къщата е взета под наем и се стопанисва от една доста приятна, но ексцентрична ясновидка, която ме покани да ѝ гостувам за лятото. Плащам всички сметки, а тя се грижи за мен, за да мога да пиша. Тя единствена е наясно защо държа да разкажа тази история. Знае тайната ми, защото беше неин свидетел, тъй да се каже, и разбира колко важно е за мен да разкрия по какъв начин едни чудесни събития произтекоха от нещо, което направих много отдавна и за което дълбоко съжалявам. Не искам да получа прошка; искам да добия усещане за равносметка. Не мога да променя миналото, но не мога и да допусна едно някогашно недоразумение да промени бъдещето. След като чуете историята ми, сами ще можете да прецените.
Оттук, от високото, където седя пред малко бюро, имам изглед към Средиземно море и далечния Залив на Кан, пристанището Ла Напул. В долината се намира близкият град Грас, прочут с фабриките за парфюм. Много малко от уханията, които се произвеждат там, достигат до мен, но пък понякога се усеща боровият дъх от планините, разделящи долината от пистите. Докстейдър, фамилното ми име, вероятно е холандско по произход, но прадядо ми всъщност бил от Норвегия, а аз самият живея в Британия, откакто се помня. Едвард, моят баща, обичайно наричан Тед, бил кръстен на Едвард Мунк, художника, нарисувал Викът. Някак мрачна и знаменателна мисъл в детството ми, тя най-вероятно е повлияла върху оформянето ми като личност, както ще стане ясно, надявам се. Мунк бил все още жив, когато се родил баща ми; баба ми и дядо ми го познавали и били силно впечатлени от неговата личност. Баща ми Едвард се преселил в Британия между двете войни и останал в тази страна след избухването на Втората световна. Майка ми твърдеше, че работел като шпионин за Военното ведомство по време на войната, след капитулацията на Норвегия пред Германия. Имал назначение близо до кралското военно летище Нортолт западно от Лондон, откъдето бил пращан на летателни мисии в Норвегия. Оженил се за моята майка Клеър, с английски и еврейски корени, през последните години на враждебни действия и аз съм се родил тъкмо когато Германия се видяла принудена да се откаже от империалистическата си концепция.
Започнах да прекарвам по-дълго време с кръщелника ми Уолтър, когато той се сприятели с дъщеря ми Рейн. От малки двамата ходеха в едни и същи училища, а бяха родени съответно през декември и август на 1966 година. Уолтър е музикант. Още осемгодишен непрестанно надуваше някоя хармоника, често пъхнал глава в пластмасова кофа с идеята да подсили звука и да се изолира от външния свят. Бях близък с неговите родители и направо боготворях оркестъра, в който свиреше баща му. Сигурно ще ви бъде интересно да научите как Уолтър Карел Уотс се сдоби с второто си име. Хари, бащата на Уолтър, е върховно надарен класически музикант, но същевременно и страстен любител на научната фантастика. Карел Чапек е чешки драматург, автор на Р.У.Р.: Росумските универсални роботи. Всъщност братът на Чапек измислил думата робот, която на чешки означава бачкатор. Хари имаше големи планове за Уолтър и тъкмо по тази причина му даде второ име, вдъхновено от проникновената пиеса на Карел Чапек от 1921 г. за това как интелигентни машини превземат света. В очите на баща си Уолтър бе предопределен за научно величие. А вместо това синът предпочете да свири на хармоника.
Още преди да навърши двайсет, Рейн стана журналистка, а Уолтър се записа да учи растениевъдство. В крайна сметка Уолтър се съсредоточи върху музиката, която се произвежда с уста, и съответните инструменти. Свиреше по заведения и клубове и започна да печели добре още докато двамата с Рейн бяха студенти. Уолтър стана част от тъй наречената Четвърта вълна на рока, която се появи през деветдесетте с групи като Нирвана, Пърл Джем и Смашинг Пъмпкинс, но музиката на Уолтър представляваше завръщане към годините на постпънка от края на седемдесетте: клубния рок на Доктор Фийлгуд, Стрей Кетс, Фабюлъс Тъндърбърдс и Дейв Едмъндс Бенд. Това беше проста, искрена музика, която Уолтър искаше да възроди и почете. Каквото и да го е водило, в моите очи Уолтър К. Уотс беше и си остава рокер от пъбовете на петдесетте през двайсет и първи век. Това е объркано твърдение. Склонен съм да се изразявам по този начин. Колкото и да ми е мъчно, трябва да призная, че като баща на средна възраст в началото на осемдесетте се поддадох на наркотиците. Изпържих си мозъка и ако не беше се случило някакво чудо, по всяка вероятност щях да умра в пълна нищета. Памела, моята съпруга, ме напусна, като заяви, че ще потърси подслон в някакъв манастир, и в продължение на дълги години нямах представа къде е.
Може да звучи неправдоподобно, но остави Рейн на моите грижи. Което се оказа умен ход, поне от моя гледна точка. Отговорността да се грижа за Рейн, която също като Уолтър все още учеше, навярно спаси живота ми. В моята си област аз се справих не по-зле от Уолтър. Казвам това, защото днес кръщелникът ми е прочута рок звезда, а пък аз съм популярен и уважаван търговец в сферата на тъй нареченото аутсайдерско изкуство. В средите на донякъде снобарските галеристи в Ню Йорк го наричат - подражавайки на французите, които, естествено, са изковали понятието - art brut, сурово, нерафинирано изкуство. Това са рисунки, картини, скулптури, резби и писания на творци, които мислят различно, всъщност и живеят различно. Някои от работите им са наивни, други изглеждат самоцелни, но има и такива, които са невероятно изящни или детайлни. Обикновено зад такова творчество стои една-единствена идея, една система. Случва се и да попаднеш на откровение, визия или духовен взрив, залегнал в основата на творбата, чийто автор се чувства обладан или дори обсебен. Някои чуват гласове, също като шизофрениците, и вярват, че външна сила ги насочва. Други вярват, че Бог ги води.
Чудото, за което споменах и което действително спаси живота ми, се състоеше - навярно заради онова, което бях причинил на мозъка си - в способността да откривам стойностното в работите на тези сложни духовно артисти. Бях един от първите в Европа, които се насочиха към аутсайдерското изкуство. Поне извън Франция и Ню Йорк."
Из книгата
