Дванайсет странстващи разказа

"Привечер стигнаха границата и Нена Даконте забеляза, че пръстът ѝ с венчалната халка продължава да кърви. Митничарят, с наметало от груба вълна върху лъскавата триъгълна шапка, прегледа паспортите на светлината на карбидната лампа, като едва се държеше на крака под напора на пиренейския вятър. Двата дипломатически паспорта бяха редовни, но той вдигна лампата, за да се увери, че снимките отговарят на лицата. Нена Даконте беше почти дете, с очи на щастлива птичка и медената ѝ кожа излъчваше карибски зной в зловещата януарска вечер, а тя тръпнеше, потънала във визоново палто, по-скъпо от едногодишната заплата на целия граничен гарнизон. Колата караше мъжът ѝ Били Санчес де Авила - една година по-млад от нея, почти толкова красив, със сако на шотландско каре и спортен каскет. За разлика от жена си беше висок, атлетичен и имаше железните челюсти на кротък наемен убиец. Но най-силно биеше на очи сребристият автомобил, който лъхаше на див звяр. Подобен не бе пресичал тази бедняшка граница. На задната седалка бяха натрупани съвсем нови куфари и много неотворени пакети с подаръци. Виждаше се и тенор-саксофонът, голямата страст в живота на Нена Даконте, преди да бъде покосена от безпощадната любов на своя млад ваканционен приятел."
Из книгата

"Дванадесетте разказа в тази книга написах през последните осемнадесет години. Преди да придобият сегашния си вид, пет от тях бяха журналистически бележки и сценарии за филми, единият от които за телевизионен сериал. Друг разказах преди петнадесет години в едно интервю, приятелят ми го записа, после го публикува, а аз преработих отново неговата версия. Това бе изключително творческо изживяване, което заслужава да бъде обяснено дори само за децата, които искат да станат писатели, когато пораснат, за да разберат отсега колко неутолим и изгарящ е е писателският порок. Идеята ми хрумна в началото на седемдесетте години от един пророчески сън, след като бях живял 5 години в Барселона. Сънувах, че присъствам на собственото си погребение - прав, сред група приятели, облечени в официални траурни дрехи, но обзети от празнично настроение. Всички изглеждахме щастливи, че сме заедно, и най-вече аз от прекрасната възможност, която смъртта ми предоставяше - да се събера с моите приятели от Латинска Америка, най-старите и най-близките приятели, които не бях виждал отдавна. В края на церемонията, когато започнаха да се разотиват, понечих да си тръгна и аз, но един от тях хладно и недвусмислено ми даде да разбера, че за мен празникът бе приключил, "Само ти не можеш да си идеш" - рече ми той. Едва тогава разбрах, че да умреш означава никога повече да не бъдеш с приятелите си. Не знам защо изтълкувах този показателен сън като осъзнаване на собствената ми личност и реших, че това е добро начало да опиша необикновените преживявания на латиноамериканците в Европа. Това откритие ме вдъхнови, защото наскоро бях завършил "Есента на патриарха" - най-трудното ми рисково начинание - и не знаех с какво да се захвана. Винаги съм мислел, че всеки нов вариант на един разказ е по-добър от предишния. Как да разбера кой да бъде последният? Това е тайната на занаята, която не се подчинява на законите на интелекта, а на тайнството на инстинктите, както готвачката знае кога супата ѝ е готова. Във всеки случай няма да ги прочета пак, както не съм го направил никога с останалите си книги, от страх да не се разколебая. За щастие, ако тези дванадесет странстващи разказа свършат в кошчето за боклук, биха били спокойни, като че се завръщат вкъщи."
Габриел Гарсия Маркес, Картахена де Индиас, април 1992

Габриел Гарсия Маркес е колумбийски писател, издател, журналист и общественик. Той е представител на магическия реализъм и е един от най-четените, обичани и значими писатели на ХХ век. Маркес започва своята кариера като журналист, но истинската слава му носят романите "Сто години самота" (1967 г.), "Есента на патриарха" (1975 г.) и "Любов по време на холера" (1985 г.). Носител е на Нобелова награда за литература през 1982 година и Нойщадска литературна награда през 1972 година.

Габриел Гарсия Маркес е роден на 6 март 1927 година в Аракатака, Колумбия. Отгледан е от баба си и дядо си, които го запознават с легендите, фолклора и фолклорния език, които впоследствие се превръщат във важен елемент на творчеството му. През 1940 година се записва в "Йезуитския колеж" в Богота. След като го завършва започва работа като адвокат, но скоро след това я оставя, за да се отдаде на любовта си към журналистиката и литературата. През 1947 година Маркес се записва в Юридическия факултет на "Колумбийския университет". През същата година в колумбийския вестник "Ел Еспектадор" (El Espectador) е публикувана първата му повест "Третият отказ". През следващите шест години в същия вестник са публикувани доста от разказите на Маркес. Младият Габриел попада в кръгове на литератори, художници и журналисти, които остават отпечатък в съзнанието му на формиращ се писател. Един ден в ръцете му попада книгата "Метаморфозата" на Франц Кафка, която променя живота му завинаги. След като се премества в Картахена през 1948 година писателят продължава правното си образование и две години по-късно става репортер в "Хералд" (Heraldo), където има постоянна рубрика - "Жираф". През 1954 година той се завръща в Богота, където отново се връща към репортерската работа в "Ел Еспектадор". След като работи в Европа две години като журналист на свободна практика, Маркес започва работа в кубинската правителствена информационна агенция "Пресна Латина" (Presna Latina), а през 1961 година се установява в Мексико, където се издържа чрез писане на сценарии и статии за списания, а в свободното си време пише книги.

Като сериозен писател Маркес се проявява през 1955 година, когато написва първия си роман "Обрулени листа". Повестта отваря обширен прозаичен цикъл, посветен на Макондо, страстен крайбрежен град, потопен в атмосфера на бедствия, епидемии и чудеса. Хорниката за Макондо продължава в повестта "Никой не пише на полковника" (1961 г.) , романа "B лош час" (1966 г.) и завършва в популярния роман "Сто години самота" (1976 г.), който проследява съдбата на шест поколения от рода на семейство Буендия.
"Сто години самота" е най-известният роман на Маркес, продаден в над десет милиона копия. Книгата е призната като шедьовър на латиноамериканската проза, поставил началото на литературния стил магически реализъм. След появата на романа започва истински бум на съвременната латиноамериканска проза. Творбата е носител на множество награди, а през 2009 година е обявена за най-влиятелната книга в световната литература за последните 25 години от литературно списание "Wasafiri". След успеха, който му носи книгата, финансово независимият Маркес се установява със семейството си в Барселона, където прекарва седем години. В центъра на следващия му роман "Есента на патриарха" (1975 г.) е хиперболизираният образ на измислен американски диктатор. През 1981 година се появява и романът "Хроника на предизвестена смърт", в които присъстват едновременно художествени и документални елементи.

След получаването на Нобелова награда за цялостно творчество (1982 г.) Маркес написва творбите "Любов по време на холера" (1985 г.), "Генералът в своя лабиринт" (1989 г.), "Дванайсет странстващи разказа" (1992 г.), "За любовта и други демони" (1994 г.) и др. В "Дванайсет странстващи разказа" лайтмотивът, както и в много други негови творби, е отново темата за самотата, в различните ѝ проявления. Както обикновено и тук авторът създава дълбоки образи, които носят топлота и тъга. В повечето разкази присъства онзи магически реализъм, с който Маркес ни запленява за пореден път. Но тук той не е толкова очевиден, а в някои от разказите са толкова силно размити границите на мистиката, че само като се огледате назад, ще видите, че сте застанали на територията, на макар и малко, но чудо! В "За любовта и други демони" движещата сила се явява страстта. След като е ухапана от куче и развива бяс (което е сигурен знак за обсебване от Дявола), тринадесет годишната Сиерва Мария е изпратена в манастир, където да спаси душата и тялото ѝ е призован младият отец Каиетано. Между тях пламва изгаряща страст - младите хора се оказват под властта и демона, който е по-силен от вярата и доводите на разума. Тяхната любов е грешна, предопределена, обречена... Романът е екранизиран през 2009 година. През 2002 година са публикувани мемоарите на Маркес - "Живея, за да разказвам". В тях авторът описва първите 28 години от живота си. През 2004 година на бял свят излиза последният му роман "Спомени за моите тъжни проститутки".

Габриел Гарсия Маркес е бил женен за Мерседес Барча, с която имат двама сина - Родриго и Гонсало. Писателят умира след дълго боледуване на 17 април 2014 година в Мексико.

"Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот, щях докрай да оползотворя това време." Габриел Гарсия Маркес