"Изабел Дорсел довършваше работата си върху магистърската теза за историята и произхода на Света гора, с което щеше да добави диплома по чужди езици и литература към вече защитената си докторска степен по история на Гръцката православна църква. В очите на приятелите ѝ изборът на подобна специалност, що се отнася до младо и модерно момиче на XXI век, изглеждаше, ако не странен, то поне не толкова интригуващ. Но за нея бе неизбежно решение. Майка ѝ, Ирена Каниакис, беше с гръцки произход и през цялото ѝ детство вместо приказки, ѝ разказваше историята и легендите, свързани с православните манастири, построени в Света гора през вековете. И след нейната смърт на Изабел ѝ се струваше, че единственият начин да я задържи жива в паметта си е да запише именно тази специалност. Изборът на руски език също беше логичен - баба ѝ по бащина линия беше благородничка от Санкт Петербург, избягала като малка със семейството си в Париж, след установяването на комунистическия режим. Възрастната жена бе съхранила любовта към родината си и я бе предала първо на сина си, а после и на внучката си.
Самата Изабел бе прелестно момиче, с остър ум и фино тяло, малко над метър и шейсет, със светлокафяви коси, подстригани на каре, тънки устни, които украсяваше с леко светлорозово червило, сини очи, като на баща си Филип, и типичен гръцки нос, наследен от майка ѝ. Обикновено се обличаше в широки и удобни дрехи, ярко оцветени и често зле съчетани, но за нея това едва ли имаше някакво значение - може би като контраст със сериозната материя, която бе избрала да изучава. Обичаше да прекарва слънчевите дни в парковете на столицата, където твърдеше, че учи най-добре, вместо да стои затворена между стените на дома си. Още съвсем малка, баща ѝ се погрижи да я запали по бойните спортове, за да е спокоен, че ще може да се защитава сама. И тя наистина стана добър кикбоксьор, за радост и гордост на Филип. Освен спорта нейна стихия бяха езиците - в допълнение към родния ѝ френски, говореше свободно гръцки, руски и разбира се, английски. Това не беше изненада за никого, тъй като от дете общуваше на гръцки с майка си и на френски с баща си, а после в университета доусъвършенства и руския, който беше понаучила от своята баба.
Майката на Изабел беше родена в Солун, в северната част на Гърция. След като завърши университета в Атина, изпратиха баща ѝ в Париж като културно аташе на гръцкото посолство във Франция. Замина с него и там се запозна с Филип Дорсел, който тогава служеше на Парижката полицейска академия, а сега - комисар по сигурността в Париж, в VII район. От майка си Изабел бе наследила както своята деликатност, така и финия си външен вид. Волята и силния си характер дължеше на баща си. След смъртта на Ирена тя свикна да се грижи сама за себе си и за домакинството, което сега споделяха двамата с Филип. От няколко години живееха в апартамент в центъра на Париж, в близост до Дома на инвалидите, който майката и бащата на Ирена, нейните баба и дядо, ѝ бяха преотстъпили с охота, за да се върнат в родния Солун, където щяха да се наслаждават на пенсионерските си години. Филип наблюдаваше дъщеря си по време на защитата на магистратурата ѝ, сякаш се възхищаваше на шедьовър, изпитваше неприкрито задоволство и дълбоко се вълнуваше, защото му напомняше за младостта и за жена му. Въпреки всичко, което преживя, мислеше си той, Изабел се превърна в силна и решителна жена. Гордееше се с дъщеря си, въпреки че нейната упоритост нерядко бе причина да влизат в пререкания.
За миг спомените го отведоха във времето, когато Ирена се разболя. Ужасно време... Изабел беше все още тийнейджър. Химиотерапията бе продължила почти две години и неведнъж изглеждаше, че има шанс за успех. Но всеки път поредният рецидив го караше да губи надежда. Какво ли ѝ е било да гледа как майка ѝ гасне с всеки изминал ден, съсипана от терапията... В крайна сметка Изабел се справи, успя да овладее болката и да продължи напред. За Филип беше още по-трудно, защото той се озова сам с дъщеря, за която да се грижи, и работа, която не му позволяваше да ѝ отделя много време. За негово щастие, Изабел показа твърдост, за която той дори не подозираше, че притежава и заедно преминаха през този тежък период. Набързо прогони тези мисли - не беше време тъкмо сега да потъва в миналото и лошите спомени. Изабел завършваше един цикъл от живота си и беше време да се мисли за бъдещето."
Из книгата
Рейтинг: 8.00 / 1 глас
