Италианска книжарница сред лозята

Химн за една предопределена любов на фона на война, расови закони и човешка съпричастност, преплетени вярвания и ехо от древна мистика.

Сред прелестния пейзаж на Тоскана католици и евреи съжителстват в пълна хармония. От седем поколения семействата на Анджело и Якопо живеят в съседство, споделят радости и скърби. Земеделецът Анджело, дълбоко свързан със земята, който омайва гроздето с песни, за да роди Ангелско вино, и интелектуалецът Якопо, пристрастен към литературата и посланията на кабалистите. Ала ето че на власт идва Мусолини и техният сговор е поставен на изпитание, а любовта между децата им - застрашена. И всеки е призван да направи своя труден избор, когато трябва да бъдат спасени еврейски сираци бежанци, да бъдат укрити и опазени съседите евреи, както и партизаните, преследвани от нацистите.

Затрогващ роман за вярност и приятелство, за обич и предателство на фона на пластове история, смесени култури и мистичен полъх от древна цивилизация. Химн за обречената любов между двама млади, родени в един и същ ден и създадени един за друг.

Книгата е част от поредицата Съвременна европейска проза на издателство Колибри.

Британката Аманда Уайнбърг изучава съвременни езици в Университета на Източна Англия. Преподава френски, немски и италиански. Основава агенция за маркетинг и реклама в областта на телекомуникациите. Завършва курс по творческо писане. Живее със семейството си в Лондон, но често пребивава в живописното италианско градче Питиляно, първообразът на мястото на действието в дебютния ѝ роман Италианска книжарница сред лозята (2023), вдъхновен от реални събития, публикуван през 2020 г. под надслов Сълзите на Монтерини.

"Цареше натежало от жегата мълчание. Настъпил бе часът на сиестата. Маслиновите дървета по напуканата земя хвърляха сянка върху оклюмалите лози. На единия бряг на реката се издигаше масивна, златиста скала от туф. В нейните гънки бе кацнало Монтерини с неговите криви, непланирани улички, струпани покриви и църковни кули. Слънчевите лъчи се прокрадваха в пролуките между къщите на всяка via и vicolo, за да изсушат окаченото пране. Да останеш навън в този час си беше чиста лудост и жителите се бяха прибрали да подремнат на хлад в удобните си легла. С изключение на двама мъже. Те мълчаливо чакаха на една от лъкатушещите из градчето павирани улички. Якопо Леви седеше на трикрако столче и опираше гръб о каменната стена, без да обръща внимание на прахта по дрехите си. Ризата и костюмът му бяха залепнали от пот. Той разхлаби вратовръзката си, свали шапката и започна да си вее с нея, а с опакото на ръката изтри потта от челото си. Сетне пое дълбоко въздух, но не откъсна поглед от черните затворени капаци на прозорците на своята къща. Отново наложи шапката си, а от джоба на сакото извади подвързан с кожа молитвеник. Разлисти страниците и започна беззвучно да мърда устни: Eso Enei. Eso Enei.

До него съседът му Анджело Гионе непрекъснато протягаше и свиваше прекалено дългите си за трикракото столче крака. Той пък се бе вторачил в съседната къща със сиви капаци. Лицето му бе сипаничаво и загоряло от слънцето. Върху пясъчнорусата си коса бе нахлупил платнен каскет. А работния си панталон бе завързал с връв. Анджело си беше земеделец, един от тукашните contadini. В лявата ръка на Анджело се появи броеница. Беше на майка му. Якопо знаеше, че след смъртта ѝ приятелят му не се разделяше с броеницата, но я криеше в джоба си, за да не му се подиграват, че е женчо. Сега обаче пет пари не даваше и открито прехвърляше черните ѝ зърна. Анджело разтърси глава и промърмори: "Каква жега, трябва да пийна нещо". Огледа от край до край улица Меравилиоза с надеждата нечия врата да се отвори и милостив съсед да му предложи хапка паста с глътка кафе. Якопо се усмихна и отново сведе поглед към молитвеника си.

Улиците бяха тихи, чуваше се единствено минаващото по пътя Сан Джани куче. Двете долепени къщи бяха построени навътре от платното на улицата и до тях се стигаше по неравни стъпала. Покритата веранда, досущ мост между два континента, свързваше черната със сивата врата. Върху напуканите плочки бяха наредени саксии със здравец, а слънчогледовите стъбла, които се увиваха около металния парапет, красяха стъпалата. Зад сивата врата живееше Анджело Гионе със съпругата си Сантина. Зад черната живееше семейство Леви. Якопо и Анджело преместиха столчетата си в тясната улич ка на сянка, за да се спасят от жегата. Там продължиха да чакат настъпването на прохладните следобедни часове.

Вик раздра тишината. Якопо вдигна поглед към черните капаци на спалнята на жена си: те си оставаха плътно затворени. Анджело се прекръсти и впери очи в капаците на прозорците на своя дом. Те се открехнаха и в процепа се появи набръчкана ръка с кафеникави петна, която ги разтвори докрай. На прозореца изникна зачервено лице с разрошени и прилепнали о челото коси. Беше Клара Тоди, акушерката в градчето.
– Анджело! Un maschio. Vieni! Момче е. Идвай! - Гласът и лицето ѝ се изгубиха в мрака на стаята."
Из книгата