Ефрем Каранфилов. Избрано

Съставител: проф. д-р Ефрем Ефремов. Ефрем Каранфилов (1915 - 1998) е литературен критик и есеист, публицист, учен и академик на БАН. Още ранните му литературнокритически статии и очерци открояват пристрастията му към националната история и народопсихологията. Следейки българския литературен живот, Ефрем Каранфилов изтъква новаторски явления като лиризирането на прозата, разцвета на историческия роман и на документалните жанрове, променящия се възглед за героичното. Той продължава и развива патриотичната линия в нашата литература и критика, а повлиян от френските хуманисти - творци и мислители, утвърждава значимостта на човешката памет и на изповедно-споменното начало в съвременната литература.

В този том, съставен от сина му проф. д-р Ефрем Ефремов, са събрани знакови за неговото творчество есета - части от книгите му Най-българското време, Как умираха героите, Моят Иисус и трилогията Българи.

"В сборника са включени негови произведения, които той много обичаше, а от друга страна - дават ясна представа за вижданията му като човек и творец."
Проф. д-р Ефрем Ефремов Каранфилов

Ефрем Спиров Каранфилов е роден на 27 ноември 1915 г. в Кюстендил. Завършва основното и гимназиалното си образование в родния си град. Тогава започва и литературната му дейност със списването на в. Ученическа мисъл. Там той помества преводи от френски и руски език. В периода 1933 - 1934 г. публикува и първите си авторски текстове - стихове - в сп. Трезвеност, сп. Светлоструй и сп. Българска реч, както и в ученическия вестник Струя. През 1937 г. завършва Военното училище и 6 години по-късно постъпва в Юридическия факултет на Софийския университет, където учи право. По време на следването си остава на военна служба, зачислен към състава на Военното училище.

Каранфилов участва в последната фаза на Втората световна война, след което преподава военна администрация в ШЗО Христо Ботев (гр. София) и редактира междувременно сп. Народен командир. От 1957 г. завежда отдел Теория и критика в сп. Пламък, а в периода 1959 - 1960 г. е негов заместник главен редактор. През 1961 г. е старши научен сътрудник, след което придобива титлата професор (1967) в Института за литература при БАН. От 1979 г. е член-кореспондент на БАН, а през 1989 г. получава званието академик. От 1966 до 1968 г. е директор на издателство Български писател, а по-късно става заместник-председател на Съюза на българските писатели. Работи като главен редактор на сп. Пламък и на в. Литературен фронт, заместник-директор на Единния център за език и литература при БАН и директор на Института за литература. Негови приятели, с които си сътрудничи, са акад. Димитър Михалчев, Иван Хаджийски, Илия Бешков и Стоян Загорчинов. Влияние му оказва и Павел Шатев - близък на семейството. Умира на 23 март 1998 г.

Едни от най-забележителните му творби са трилогията Българи, книгите Най-българското време, Как умираха героите, Моят Иисус, Сенки от миналото, Творци, Съвременност и белетристика, Съвременност и литературни жанрове, За свободата, Под пагона - човекът, Писатели и мемоаристи, Герои и характери и други. Автор е на статиите Военната история като основа на българската характерология и Душата на младежа-тарикат и есетата Социология на клюката, Мижитурката като психологически и обществен тип и Лъжемижитурката, публикувани в сп. Философски преглед. Отделни негови текстове са преведени на различни езици, сред които английски, арабски, испански, италиански, китайски, немски, руски, френски, румънски, украински и чешки.

Каранфилов е носител на пет отличия на Съюза на българските писатели, голямата награда за цялостно творчество на името на Елин Пелин, Вазова награда за литература, Димитровска награда и други. Почетен гражданин е на Кюстендил.