"Около три часа след полунощ Мария ме събуди, за да ме пита какво сънувам:
– Викаш нещо, караш се. Просто не мога да чета. Пак ли разпределението? А аз сънувах, че стоя край един път и махам на камионите да ме вземат. Не си спомням за къде трябваше да пътувам, нито виждах лицата на шофьорите, защото слънцето светеше право в очите ми. Това е от лампата на Мария. Тя уж я засенчва с фунийка от вестник, но леглата ни са едно до друго и когато Мария чете, аз непрекъснато сънувам слънце. На отсрещните две легла химичките от втори курс спят спокойно - те са далече от слънцето и от разпределението. Нощем нашата пренаселена стая изглежда по-хубава. Учебниците върху библиотечката приличат на истински книги, а от шарената сянка на тополата тензухеното перде се превръща в дантела. Дори Менделеевата таблица над леглата на химичките нощем е като голям ковьор, съшит от квадратчета.
Трябва да поспя още малко. Пред комисията за разпределението човек не бива да се покаже с червени очи, могат да си помислят, че е плакал или че се готви да заплаче. Одеялото мирише на мене. За пет години то е попило моя дъх. След няколко дни ще го предам в склада, домакинът на общежитието ще го прегледа за дупки и мастилени петна и ще го прати в пералнята. Там моето одеяло трябва да забрави всичко за мен, за да може наесен с чист мъх да завие някоя първокурсничка. Четири и половина е. Стаята бавно и тъжно погрознява. Книгите върху библиотечката пак стават учебници по аналитична химия и ръководства по славянски литератури. Уличната лампа угасна, сянката на тополата мигом се стопи и без нея пердето отново е снизан от пране тензух. Красивият ковьор над леглата на химичките пак си е таблицата на Менделеев - стара и измачкана, с нечий огромен подпис върху празните квадратчета за неоткритите елементи.
Мария насън се е примъкнала към мен и ми е интересно да разглеждам от толкова близо лицето ѝ. Хубава е. Направо не мога да разбера защо момчетата от нашия курс не обичат да танцуват с нея. Мария спи и смешно се мръщи, за да прогони кичура коса, който докосва устните ѝ. Разпределението не я засяга, тя е отличничка и има право да избира: Пловдив, Русе или Бургас. Много е неприятно да се живее с отличничка. Човек трябва да пуска радиото с разрешение, да не свири с уста и нощем, ще - не ще, да сънува, че в очите му свети слънце. Ръцете ни са една до друга върху възглавницата. Нейната е широка, с квадратни нокти, същите ръце имаше и майка ѝ, ямболската селянка с мънистено елече, която дойде миналата пролет, седя половин ден върху леглото на дъщеря си и после цяла седмица ядохме курабии и ябълки, надъхващи на зимник. Мама никога не е идвала да ме види в София, праща ми само кошнички с твърдо сварени яйца и писма. Оня ден ми беше писала тъй: гледай, чедо, да се върнете в Пловдив. Кажи на комисията - къща си имаме там и баща ми е пенсионер, болен от задух. Ти знаеш...
Какво да зная? В Пловдив ще иде отличник, може и Мария да е. А мене къде ли ще ме изпратят? Най-важното е пред комисията да се влезе спокойно и с по-прибрана прическа, колкото се може с по-прибрана прическа. Първо ще им кажа, че с Михаил сме женени от четири месеца, а още живеем разделени и че ако не ме разпределят в града, където е назначен той... Точно тук трябва да се каже нещо много трогателно и силно. Предварително не мога да го измисля, но пред комисията дано ми дойде наум. И на изпит ми се е случвало така. Станах на пръсти с отскок, защото иначе десният ъгъл на пружината скърца ужасно. Най-хубавото нещо в нашето студентско общежитие е банята. Топла вода пускат рядко, но и тогава огнярят си прави шеги, навярно му е весело момичетата, мокри и загърнати в хавлии, да тичат чак до избата и да се разправят. Студената струя опъва кожата ми, аз затварям очи и забравям всичко, дори и разпределението. Мисля единствено за август... Михаил каза, че ще отидем на морето... и ще живеем заедно. Ще опънем палатка и ще си направим огнище от два камъка. Вратата хлопва, но просто не ми се иска да отворя очи, за да видя коя е дошла.
– Добро утро. Още спиш? Сузана от Сенегал се смее срещу мен с бялата си усмивка. Сред капките красивото ѝ черно тяло прилича на струя под дъжд. Тя не знае много думи, едва най- необходимите, ала е интересно да се разговаря с нея - може да се получат и двусмислици, но поне няма да се кажат ненужни неща.
– Днес разпределение?
– Да.
– Ти къде?
– Където ме пратят. Сузана не пита повече. Или не е научила толкова въпроси, или и на нея студената струя напомня някакъв поток и нечие обещание. Прозрачната сапунена пяна, непривична и чужда, се спуска по тъмната ѝ кожа. И неочаквано скръб-разделница обхваща сърцето ми. Сигурно вече никога няма да видя това момиче от Сенегал. Красивото му тяло ще ражда деца, ще танцува и ще почива под сенките на палмите - гъсти и равни като изрязани от черна хартия върху пясъка, - но вече никога Сузана няма да бъде толкова близко, че да виждам на лявото ѝ слепоочие трите тънки резчици на някакъв стар племенен белег. Излизам тихо, защото не искам тя да отвори очите си под разкипяната струя, която може би ѝ напомня един поток или нечие обещание. Синята ми блуза е изгладена от снощи и ме чака върху облегалката на стола."
Из книгата
