Изневяра

Какво би било, ако Ромео и Жулиета се бяха родили на Балканите? Или пък Слънцето и Луната? Най-общо казано, любовта им би представлявала прозаична метафизика. Прегорял комат хляб със свинска мас, поръсен със самодивски прашец.

Романът Изневяра разказва историята на двама влюбени, родени под нещастлива звезда в Македония от второто десетилетие на XX век. Соне (Слънце) заминава на гурбет в Америка, за да се замогне и да получи ръката на любимата си Мена (Месечина). Сблъсъкът на героя с другостта на Новия свят води до своеобразен разпад на личността му, до размиването на неговите идеали и до най-страшната от всички изневери - тази към себе си. При все това Изневяра не е любовен роман, наситен с трагизъм. Деян Трайкоски комбинира философски съждения със злободневини, умело сменя речеви характеристики и стилови отсенки и изгражда многопластов и дълбоко човешки разказ за Историята, носен от пълнокръвни герои.

"Възможна ли е друга вярност, освен тази към себе си? Възможна ли е друга любов, освен тази, която те превръща в свръхчовек? И когато се откажеш от обикновената любов и останеш насаме със свръхчовека в себе си - възможно ли е да го приемеш и обикнеш? Блестящ, ницшеански по дух и библейски в своята поетичност роман на един от най-интересните и оригинални съвременни македонски писатели, Деян Трайкоски, Изневяра изправя читателя не просто пред невъзможността на романтичния идеал, а пред неговата дълбока и странно жизнеутвърждаваща безсмисленост."
Елена Алексиева

Деян Трайкоски е роден през 1977 г. Завършва философия във Философския факултет в Скопие. Автор е на романите Истина. Любов. Рашомон (2012) и Изневяра (2014), както и на стихосбирката Филмови песни (2022). Управител и главен редактор на издателство Прозарт Медия, както и създател и директор на Международния литературен фестивал PRO-ZA Balkan. Работил е като журналист, филмов критик, селекционер на кинофестивали, редактор, издател. Трайкоски е член на Международната федерация на филмовите критици ФИПРЕСИ, на Асоциацията на македонските писатели и на Македонския ПЕН център. Живее и работи в Скопие.

Романът Изневяра е удостоен с наградата Македонски литературен авангард и е преведен на редица езици, сред които английски, немски, арменски, арабски, сръбски и албански.

"Тежката котва подари последна целувка на морското дъно и тръгнахме с парахода. Как вля-зохме в него, не знам. Някак всички се блъскаха един върху друг, долу, най-долу, в тъмното, човек до човек, притиснати като дървени подпалки, току-що отсечени от близката горичка, натоварени на магаренцето, овързани и пристегнати с въже, та да не мърдаме, за по-сигурно и за да не направим някоя беля.
Вечерта налягахме кой както свари. А аз нито спя, нито сънувам. Така си лежа и в хриптящата музика от заспали гласове ме нападат накъсани проблясъци от заминаването от Македония за Америка. Не разбрах първия сън в утробата на голямото водно чудовище. Знам само, че пара-ходът ми се стори като нещо много голямо, но преди всичко недостижимо - като обувките на баща ми, един номер по-големи, които често го водеха у дома по-късно, отколкото трябва, когато в огнището вече и чворовете на цепениците са угаснали, а къщата е станала ледено студена, също като ловната пушка, с която повече другаруваше, отколкото с майка ми, която разбудена го чакаше и ни галеше, докато спим. Това галене често ме събуждаше, но като поотраснах, някъде към 8–9 години, не я отблъсквах, не ѝ бутах ръката, а я оставях да ме гали, защото човек има потребност да бъде човек и да усети нещо човешко, а майка ми беше човек, човек и половина.

Разбира се, както всяка вечер, докато пътувахме с парахода, отново събудих в сърцето си Мена, момичето с най-живи очи, с най-модно име и с ръце, избодени от иглите за низане на тютюн, почернели от катран, който не се мие, не се стърже и цяло лято бележи човека със задължителния нишан, дето сиромашията е отредила на хората от моя край.
За първи път я видях, когато дойдоха да живеят в селото. С фустан до земята, оцапан с кал по ръба от задната страна, и с две различни опинци. Гледаше моя прегорял комат, намазан със свинска мас и поръсен с червен пипер, ситно стрит от треперещите и измъчени ръце на баба ми, която знаеше и сладкото, и лютото на чушките и вадеше от тях най-финия пипер, дето е като самодивски прашец.
– Може ли да си отчупя едно залче? - попита ме тя.

Не знам дали беше усмихната, или не. Дадох ѝ го, а тя го захапа така, като че беше не комат, а някой от сладкишите, които години по-късно гледах по магазините в Ню Йорк, теглен от желанието да отделя пари за един такъв, шоколадов, с купол от бита сметана и на върха с черешка, досущ като онези, дето ги крадяхме от съседския двор като деца.
Мена дъвчеше и ме гледаше в очите, без да продума. Бузите ми се загряха.
– Знаеш ли как се казвам? - попита тя.
– Не - отговорих, а гласа си като чужд го чух.
– Мена се казвам. Имам странно име. А ти?
– Соне - отвърнах ѝ аз.
– И ти имаш странно име. И си много червен. Да нямаш температура? - попита.
– Не - отвърнах кратко, като изплашен, с поглед надолу, шарещ наляво-надясно, за да видя скришом дали наистина съм червен.
– Чакай да видя, майка ми ми слага ръка на челото, за да види дали имам температура - рече ми тя.
Тя положи ръка на челото ми, задържа я там не знам колко време, а аз погледнах в очите ѝ и се изплаших, не знам от какво, но се изплаших и се загледах нагоре, вместо в нея.
– Имаш температура - каза.
И пак ме пита:
– А може ли да си отчупя още веднъж?

И преди да ѝ отговоря, половината комат го нямаше, върна ми остатъка и хукна към къщи...
Така Мена, само след няколко думи, стана момичето, от което за пръв път ми пресъхна устата, езикът ми изтръпна, полазиха ме тръпки, като че коприва ме е опарила, а не че поглед ме е докоснал, както тогава тя ме докосна като дете с коматче в ръката. На другия ден поисках от баба същото такова коматче."
Из книгата