Българо-турски военнополитически връзки и отношения (1913-1915 г.)

Създаващите се нов тип отношения между неотдавнашните балкански врагове България и Турция, регламентирали мира помежду си с Цариградския (Константинополския, Истанбулския) договор от 16/29 септември 1913 г., се характеризират с динамика и противоречивост не само за първата година след Балканските войни, но дори и през периода на съюзничеството в коалицията на Централните сили по време на Първата световна война (1915-1918 г.). Това би следвало да се изведе като най-значимата синтезираща характеристика, която би могла да се направи от обобщаващия поглед върху източниковия материал за периода 1913-1918 г. от висотата на изминалите девет десетилетия историческа дистанция.
Тези двустранни отношения търпят най-бързи изменения обаче през първите две години след прекратяването на Балканските войни, като заедно с това оказват влияние в различна мяра не само във взаимоотношенията между коалицията на Централните сили, но и върху международните отношения в Европа най-вече през горещото лято на 1915 г., когато става подписването на двустранното споразумение, а и на договореностите в Плес (днешния гр. Пчшина в Полша) и в София - все актове, обвързващи малка България с Централните сили. Към тези Централни сили още в началото на Първата световна война се самоопределя управляваната от младотурците Османска Турция. А временно ръководеното от Либералната коалиция на радослависти, стамболовисти и тончевисти Царство България след едногодишен неутралитет поема след югоизточната си съседка и се оказва също съюзник на Германия и Австро-Унгария. Година по-късно български и турски войници ще се окажат рамо до рамо във война срещу коалирали се в Антантата съюзници - румъни, руси, сърби и пр. Такава невероятна метаморфоза в еволюцията на отношенията между двете воюващи помежду си през 1912-1913 г. не би могъл да си представи и най-дръзновено разсъждаващият върху международната политика наблюдател от началото на второто десетилетие на XX в.
Поради това намираме за потребно да се осветлят в хронологически порядък механизмите и действията на българо-турското (турско-българското) сближаване от 1913-1915 г., за да оживеят последните в състоянието на "ставане", на Werden-a (по израза на Е В. Хегел). Главно заради историческата обремененост между българи и турци както до, така и след Първата световна война, отношенията, предшестващи тази война и "зареждащи" тази война, би следвало да бъдат по-внимателно изследвани и изучавани, без да се подлагат на каквито и да било презантистки идеологизации и спекулативно партизиране с цел да се извличат конкретни актуални дивиденти. Би могло да се обобщи, че не само българската и турската, ала и европейската историография (от германската и австрийската до руската, британската, френската, румънската и италианската) са в състояние на дълг към тази проблематика, въпреки немалкото количество изследвания и богатата мемоарна литература, посветени предимно на Първата световна война. А значимостта на проблематиката, предшестваща тази война, съвсем не е второстепенна не само за българи и турци и техните балкански съседи, но и за народите на Европа, които стоят далеч от идеите за "световно господство" и "жизненото пространство". Защото, ако през късната пролет и "българското лято" (М. Дюнан) на 1915 г. българо-турските отношения бяха взели друг обрат, то не само българското и турското, но и европейското, а и световното бъдеще би било съвсем друго. Може само да се фантазират в сферата на историческата прогностика вариантите на отминалия следващ XX век. Доколкото подобно фантазиране е извън сферите на историческата наука, тук не ще се упражняваме в хипотетични умозрителни тълкувания, а ... ще "се завърна" към темата.