Нещо за четене 3 - Лов стори

"Тази книга завършва с предчувствие за смърт. Последната дума на тази книга е „кола“. Кола, която не пристига на пресечката на „Евлоги Георгиев“ и „Оборище.“ Колата, която не пристигна на тази пресечка, се оказа смачкана на „Цариградско шосе“. Заради това не пристигна на „Оборище“ и „Евлоги Георгиев“, където живееше Кембълът.
Тази книга не е писана от мен. Като че ли не е писана и от Кембълът. Тази книга е писана от предчувствията му. Може би заради това на места звучи несвързана. Предчувствията му изпреварваха мисълта. Предчувствията му понякога бяха по-бързи и от словесните реакции. А той знаеше какво да прави с езика. Понякога не знаех кой кого измисля – Кембълът ли измисля езика, или езикът измисля Кембълът. Да редактираш Кембълът е все едно да редактираш Бог. Това не го казвам, защото вече са си заедно, а защото всяко създаване на нов език е ...
Ами нали „В началото бе слово“... А преди началото е Кембълът, нали. Или той е началото на езика.
И нека не звучи високопарно това. Като прочетете книгата, – ще разберете Той предчувстваше живота си – живееше в някакво бъдеще. Както и езикът, на който е писана тази книга, е бъдещ език. Защото много от „кембълизмите“ в текста предстоят да се случат. Никой в българската литература не е създал толкова собствен език, който да носи толкова тайнственост в себе си. Салвадор Дали беше казал: „Научи се да рисуваш като старите майстори и после прави каквото щеш“.
Кембълът се беше научил да говори като старите българи и правеше с езика каквото си ще.
Правеше го непрекъснато – ей тъй, както си седим и си хортуваме, пред микрофона в студиото, тъй, както ни измисля... Защото, понякога си мисля, той ни измисляше. Запълваше някаква празнина в живота си и ни измисляше. Измисляше дори и приятелства. Така си измисли и този, който го уби.
Защото убиецът на Кембълът не съществува. Не съществува, защото не може пък да си чак толкова несъществен, че да се качиш мъртвопиян и да шофираш със 160 km/h по „Цариградско шосе“, нали...
Наистина предчувстваше смърт с кола.
Винаги ми е казвал, когато карам бързо:
– Що караш така? Виж наоколо – птичките пеят, треволякът расте... Спри колата, слез, порадвай се. Животът е толкова кратък...
И шофираше с не повече от деветдесет километра в час. Никога не вдигна повече от тази скорост.
Идваше често при мен. Тогава живеех в Смолян. Лягах в кухнята на гарсониерата, той с гаджето си – в хола. Аз ставам рано. Към три и половина сутринта.
Гледам при Кембълът свети. Ходя тихо – с гадже е. Може пък... Той отваря вратата обаче, сложил пръст на устните. Да не събудим малката.
– Ти как живееш тука? – пита, след като сме седнали вече в кухнята.
– Някак – отвръщам...
– Те цяла нощ щъкат из стаята...
– Кои? – питам. Даже си мисля – мръднал е нещо.
– Мъртвите – казва.
Цяла нощ щъкали мъртвите из стаята, говорели си нещо, ама не им разбирал.
След два дена разбрах, че блокът, в който си бях купил гарсониерата, е построен върху старо помашко гробище. Никога не съм спал нормално в този апартамент, винаги съм бил напрегнат от усещането, че не съм сам... Но поне не ми говореха... Тогава обаче мълчах, щото я си представи в три и половина Кембълът луднал нещо и аз му противореча... По-късно разбрах, че това е особена сенситивност...
В книгата иде реч и за едни гробища край Горни Богров. Едни мистични гробища... Кембълче, време е да ти кажа. В тези гробища е погребана мама... Още нещо, което ни свързва..."
Христо Стоянов