"Малко преди да бъде повален с един удар и да бъде вързан за стол, преди да бъде инжектиран против волята му с неизвестно вещество и преди да открие, че светът е изключително мистериозен по начин, който никога не си беше представял, Дилън О’Конър излезе от мотелската си стая и пресече магистралата, за да стигне до ярко осветен ресторант за бързо хранене, за да купи чийзбургери, пържени картофки, мини пайове с
ябълков пълнеж и ванилов млечен шейк.
Изтеклият ден лежеше заровен в земята, в асфалта. Невидим, но осезаем, неговият призрак витаеше в аризонската нощ: горещ дух, който се издигаше лениво от всяка педя земя, която Дилън пресичаше. Тук, в края на града, който обслужваше пътниците от близката междущатска магистрала, огромни светещи рекламни табели се бореха за клиенти. Въпреки тази ярка битка обаче от хоризонт до хоризонт сияеше внушително море от звезди, защото въздухът беше чист и сух. Насочената на запад луна, кръгла като корабен щурвал, плаваше през звездния океан. Необятността горе изглеждаше чиста и пълна с обещания, но светът на нивото на земята имаше прашен и уморен вид. Вместо да бъде сресвана от един вятър, нощта беше сплитана от много бризове, всеки със собствен шепот и уникален аромат. Когато Дилън се приближи до ресторанта, въздухът, миришещ на пустинни песъчинки, на кактусов цветен прашец, на дизелови изпарения, на горещ асфалт, се сгъсти, наситен с миризмата на дълго използвано олио за фритюрник, на димяща върху тиган мазнина за хамбургери, с изпарения от пържен лук, почти толкова гъсти, колкото рудничен газ. Ако не се намираше в непознат за него град, ако не беше уморен след целодневното пътуване и ако по-малкият му брат, Шепърд, не беше в озадачаващо душевно състояние, Дилън щеше да потърси ресторант с по-здравословна храна. В момента обаче Шеп не можеше да се справи на публично място и когато беше в това състояние, той ядеше единствено комфортна храна с високо съдържание на мазнини.
Отвътре ресторантът беше по-светъл, отколкото отвън. Повечето повърхности бяха бели и въпреки изпълнения с мазни пари въздух заведението изглеждаше съвсем чисто. Съвременната култура пасваше на Дилън О’Конър почти толкова добре, колкото ръкавица с три пръста, и това беше още едно място, където кройката го притесняваше: той смяташе, че заведението за бургери трябва да прилича на заведение, а не на лекарски кабинет, на детска стая със снимки на клоуни и забавни животни по стените, на бамбуков павилион на тропически остров или лъскаво пластмасово копие на закусвалня от 50
-те години, която всъщност никога не е съществувала. Ако ще ядете препечено говеждо, задушено със сирене, с гарнитура от пържени картофки, направени хрупкави като древен папирус чрез потапяне във врящо олио, и ако ще полеете всичко това със задоволителни количества ледена бира или млечен шейк, съдържащ калоричния еквивалент на цяло печено прасе, тогава това баснословно тъпчене трябва да се случи в обстановка, която буквално крещи за греховно удоволствие, ако не и за чист грях. Осветлението трябва да е приглушено и топло. Повърхностите трябва да са тъмни - за предпочитане стар махагон, патиниран месинг, тапицерия с цвят на вино. Трябва да бъде осигурена музика, за да успокоява месоядните, не такава, от която ви се повдига, защото се изпълнява от музиканти, натъпкани с Прозак, а мелодии, които са толкова чувствени, колкото и храната - може би ранен рокендрол или суинг джаз, или добра кънтри музика за изкушението и разкаянието, и за любимите кучета.
Въпреки това той прекоси настлания с керамични плочки под, стигна до тезгяха от неръждаема стомана, където поръча храна за вкъщи на пълна жена, чиято бяла коса, добре поддържана външност и бонбоненорозова униформа на райета ѝ придаваха вид на същинска двойница на госпожа Коледа. Той почти очакваше да види някой елф да наднича от джоба на блузата ѝ."
Из книгата
