"Щастливо детство, Квицов
На 10 ноември 1989 г., петък, около 06:30 ч. излязох от апартамента си на Шьонхаузер Але 104 в берлинския квартал Пренцлауер Берг, както правех всяка сутрин, за да взема градската железница от спирка Шьонхаузер Але до Адлерсхоф, където работех. Влакът бе доста пълен, навън все още беше тъмно. Както винаги по това време. Но в действителност нищо не беше както винаги. Предната вечер Гюнтер Шабовски, секретар по въпросите на информацията и медийната политика на ръководството на ГЕСП, беше обявил по телевизията на ГДР: "Пътувания от частен характер извън страната може да се заявяват без наличие на предпоставки (поводи за пътуване и родствени отношения)". И когато го попитаха, той потвърди, че това е приложимо веднага, незабавно. Фактически този четвъртък, 9 ноември 1989 г., той обяви края на Берлинската стена. Скоро след това нещата станаха необратими.
Вечерта аз също се присъединих към върволицата от хора, които се движеха към граничния пункт Борнхолмер Щрасе. От околните сгради жители на Западен Берлин се провикваха, че може да се качим при тях, да изпием по една бира, да вдигнем наздравица за това невероятно събитие. Други сами слизаха на улицата от щастие. Напълно непознати хора се прегръщаха, включително и аз. Последвах малка група хора, които не познавах, в първата странична уличка след моста. Един човек ни покани в дома си и аз просто отидох. Предложи ни бира, можехме да използваме и телефона му. Но опитът ми да се свържа с леля си в Хамбург бе неуспешен. След около половин час се сбогувахме. Повечето продължиха към Курфюрстендам, главната улица на Западен Берлин. Аз обаче се обърнах и се върнах вкъщи около 23 ч., защото трябваше да ставам рано, за да отида до Адлерсхоф. Там щях да работя по доклад, който трябваше да представя няколко дни по-късно в Торун, Полша, а далеч не беше готов. През нощта почти не мигнах, бях превъзбудена заради преживяното през последните часове.
На сутринта в градската железница за Адлерсхоф седеше една малка група от мъже в униформа, гранични войници от охранителния полк Феликс Дзержински. Очевидно след нощна смяна на границата се връщаха в казармите си, които бяха в близост до моя институт. Войниците разговаряха, при това толкова силно, че нямаше как да не се заслушам. "Човече, каква нощ само!", хилеше се един. "Как ли ще се отрази на офицерите ни?"
"Направо се бяха сащисали и ще има да се маят", добави втори.
"Изгубиха си правото на съществуване. Животът, кариерата - всичко отиде в кофата!", провикна се един войник.
Слязохме в Адлерсхоф, всеки пое по пътя си - войниците към казармите, а аз към бюрото си в Централния институт по физикохимия на Академията на науките на ГДР. Но не можеше и да се мисли за работа. Всичко остана на заден план, включително и докладът, заради който предната вечер се бях върнала рано от Запада. Не бе така само за мен, а за всички. Говорехме ли, говорехме. Преди обед позвъних от института на сестра си. Тогава тя работеше в Поликлиниката на строителите като ерготерапевт. Уговорихме се късния следобед да посетим неин дългогодишен познат в Западен Берлин, с когото приятели я бяха запознали преди години. Не можехме да повярваме, че просто така можем да отидем при него.
През целия ден от главата ми не излизаха думите на граничните войници, които бях чула във влака сутринта. Мислех си: "Най-накрая! Най-накрая тези войници и техните офицери нямат власт над теб. Най-накрая нямат власт над твоето семейство". В продължение на 28 години Берлинската стена разделяше не само моето семейство и причиняваше толкова болка не само на моите родители, но и на семейството на съпруга ми Йоахим Зауер. Тя бе засегнала не само нас, но и безброй хора от Изтока и Запада. Най-накрая тези войници вече нямаше да могат да ни пречат да се придвижваме свободно. Същевременно осъзнах, че една фраза, казана от войника във влака, продължаваше да ехти в съзнанието ми: право на съществуване. Как щеше да изглежда животът ми, животът на моето семейство, на приятелите ми, на колегите ми? Каква стойност щяха да имат нашият опит, образование, компетентности, постижения, лични решения в бъдеще? Бях на 35 години. Само на 35? Или на цели 35? Какво щеше да остане и какво - не?
Родена съм на 17 юли 1954 г. в Хамбург като най-голямото дете на Херлинд и Хорст Каснер. Баща ми е роден в Берлин през 1926 г. Баща му Лудвиг Кажмирчак, родом от провинция Позен, заедно със съпругата си Маргарете се преселил в Берлин в началото на 20-те години на XX век. Баща му бил полицейски служител, а майка му, родом от Берлин, е шивачка и домакиня. През 1930 г. семейството сменило полската си фамилия с немската Каснер и след това името на баща ми станало Хорст Каснер. Дядо ми Лудвиг Каснер е починал още през 1959 г., затова не го помня.
Майка ми Херлинд е родена през 1928 г. и е по-голямата от двете дъщери на семейството учители Вили и Гертруд Йенч. Майка ѝ, родом от източнопруския град Елбльонг, престанала да работи след раждането. Баща ѝ, моят дядо Вили, довел семейството до известно благосъстояние като учител по природни науки и директор на реална гимназия в Гданск. Майка ми живяла, както се казва днес, в типични бюргерски условия. През 1936 г. семейството трябвало да се премести от Гданск в Хамбург. Бащата получил предложение да стане ръководител на гимназия в Хамбург. Всичко било подготвено, била намерена квартира, имало наета фирма за пренасяне. Тогава дядо ми развил абсцес вследствие на възпаление на апендикса и жлъчката. Починал, тъй като животоспасяващият пеницилин все още не съществувал.
Баба ми и двете ѝ дъщери останали сами. Въпреки това се пренесли във вече наетата голяма квартира в Хамбург на улица Изещрасе. Изпитвали финансови затруднения, нещо, което дотогава им било непознато. Баба ми получавала вдовишка пенсия, но целият ѝ досегашен живот се сринал. Известно време тя носела само черни дрехи и постоянно се притеснявала за дъщерите си. Ако децата закъснеели да се приберат дори малко, тя изпадала в ужас и започвала да ги търси с поглед от балкона.
През лятото на 1943 г. Хамбург бил силно засегнат от британски и американски въздушни нападения и къщата, в която семейството ми живеело, също пострадала. Баба ми напуснала града заедно с двете си дъщери. Първо отишли в селото Нойкирхен в региона Алтмарк, където живеела сестра на баба ми със семейството си. През есента на 1943 г. пък се преселили в Елбльонг, родния ѝ град в Източна Прусия, но само няколко месеца по-късно, през лятото на 1944 г., се върнали обратно в Нойкирхен. През 1944 г. майка ми била изпратена от там в Писек, днешна Чехия, където посещавала преместеното от Берлин училище Вестендшуле. След края на войната преодоляла много премеждия, за да се върне при майка си и сестра си в Нойкирхен. Между март 1945 г. и пристигането ѝ в селото през октомври същата година семейството не получило никакъв знак, че майка ми е жива. Тя често разказваше, че тогава, едва седемнайсетгодишна, изпитвала голям страх да не бъде изнасилена от съветските войници, които срещала по пътя си."
Из книгата
