Автор на най-продаваната българска книга за 2015
-та, влогър, звезда в интернет, съден от мнозина, но в същото време безспорен любимец на много тийнейджъри - това са само част от "етикетите", които Емил Конрад получава. Противно на рамките, в които мнозина се опитват да го впишат обаче, самият Конрад отдавна е решил да не следва стереотипи. И още с представянето на своята първа книга - Нещата, на които не ни учат в училище - Емил като че ли "открехва" врата към себе си и показва, че съвсем не е човек на предварително поставените граници.
Нещата, на които не ни учат в училище всъщност нямат нищо общо с училището. За живота става дума. Идеята е, че сам трябва да стигнеш до изводите, да правиш това, което искаш, а не това, което ти се казва.
С тези думи (пред агенция БГНЕС) влогърът представя дебютната си книга, която по-късно бе обявена в някои книжарници и за най-продаваната на 2015
-та година. Така - само година по-късно от издаването ѝ - първата книга на младия автор (роден през май 1989 г.) му донася изключително голяма популярност. Е, въпреки че славата за Конрад сред цялото обществено пространство на България започва през тази година с една книга, няколко години преди това той разполага с популярност сред стотици хиляди тийнейджъри на една друга сцена - интернет.
От 2006
-та започва да качва клипчета в социалните мрежи, като снима всичко в дома си и сам обработва творбите си след това. Въпреки че не прави летящ старт в амплоата на т.нар "влогър", това му доставя удоволствие. И постепенно направеното от сърце се сдобива с огромен успех - през годините последователите на Конрад не спират да растат, като преди издаването на книгата му, той разполага с 200 хиляди фена във Facebook, над 133 хиляди абоната в YouTube и над 18 хиляди във VBox7. Всъщност до известна степен тази популярност допринася за издаването на Нещата, на които не ни учат в училище. Издателство
Егмонт се свързва с Конрад с предложение за публикуването на книга. Самата идея за нея е на Емил, корицата също е негова и не след дълго, както споделя самия автор, за около 4 месеца, книгата вече е готова. Следват шумна премиера, дълги опашки от чакащи фенове и раздаване на автографи за предварително поръчаните бройки на книгата (по данни на издателството 6500). А след този голям успех се появяват и още книги, написани от влогъра - Нещата, на които не ни учат в училище: (Не)продължението, издадена през 2015 г. и #Сподели и Изкуството да бъдеш мързелив, издадени през 2016
-та. Е, въпреки това Конрад съвсем не претендира да бъде определян като писател и съвсем не се отказва от това да бъде влогър. След появата на книгите продължава да снима свои видеа, в които засяга ежедневни теми и често пресъздава обществени ситуации по забавен начин. Единствената разлика е, че освен пред обектива у дома, влогърът със стотици хиляди последователи в социалните мрежи вече е пред медийните "обективи". Но както всяка популярна личност, така и при него в един момент прожекторите вече са насочени и към личния му живот.
Емил Конрад в личен разказ за себе си
С успеха на книгите влогърът започва да дава множество интервюта, но като че ли най-изчерпателната информация за себе си, той дава в едно свое видео, което публикува в youtube канала си през февруари 2013 г. Започва своята видеоистория като прави рисунки с маркер и разказва:
"Аз съм роден в София. Баща ми е арменец, а майка ми българка. Понеже тя е от Перник, често се шегувам, че съм наполовина арменец, наполовина голф двойка". Е, тези думи подчертават типичния хумор на Емил Конрад, но оказва се, че зад лекотата и иронията, с която той подхожда към почти всичко днес, се крият няколко сериозни и изключително трудни за него житейски ситуации. Първата, споделя той, е преместването на цялото семейство. До 8-годишна възраст Емил живее с родителите си в апартамент в София и се радва на много приятели. Майка му работи като фармацефт, а баща му като инженер-архитект. Двамата обаче, припомня си Конрад, били изключително заети. Затова той с нетърпение чака уикендите, в които да прекарва повече време с тях. В този период, както по-подробно разказва самият той,
"родителите ми работеха непрекъснато през седмицата, може би затова се привързах толкова много към дядо ми, той непрекъснато ми четеше приказки и ме учеше на арменски език". Един ден обаче идва моментът на местенето и ежедневието на Емил напълно се променя:
"Когато бях втори клас, точно когато беше зимната ваканция, родителите ми дойдоха и казаха, че ще се местим. Нямах много време да го асимилирам, да се сбогувам със съученици и приятели. Събрах всичките си неща в кашони и се преместихме още на следващия ден. Нямах идея къде се местим. Оказа се, че през последната една година родителите ми са строили къща. Така за първи път в живота си започнах да прекарвам повече време с тях."
Е, като казват хората, "пълно щастие няма". След преместването в друг дом на съвсем различно място предстои търсенето на нови приятели. Начало е трудно, но постепенно Емил успява да се сдобие с приятелски кръг. "Когато бях на 11 се сприятелих с едно момиче, което е мой приятел и до ден днешен", споделя Конрад и разказва как с течение на времето нейните приятели стават и негови. Докато не идва следващата житейска трудност - пълна обърканост, неувереност и изгубване в това да прецени кой "
е приятел, защото има изгода и кой е истински приятел". Но идва момент, в който съдбата поднася своята помощ в лицето на друго момиче, с което Емил се запознава. А днес с благодарност към нея си признава:
"Точно когато се чувствах най-слаб, тя успя да ме накара да бъда силен. Тя беше човекът, който ме накара да разбера, че аз съм аз. И не е нужно да получавам одобрението на околните. Накара ме да бъда себе си."
След тази трудност обаче животът поднася на Конрад още препятствия. Когато е на 13 претърпява катастрофа с няколко свои приятели. Повечето в приятелската компания тогава са с около 4 години по-големи от Емил. Във фаталния ден едно от момчетата взима колата на баща си и кани Емил и още няколко човека от компанията да се повозят. Обиколката завършва с инцидент, който става изключително ценен урок за Конрад.
"Катастрофирахме и може би това беше моментът, в който започнах да приемам живота си по друг начин", разказва той и продължава историята с думите:
"Беше точно 4 дни преди 14-тия ми рожден ден, а приятелите ми бяха в болница. Постепенно страхът ми от коли и травмите преминаха, но вече не приемах живота за даденост". С това обаче трудностите в тийн периода на момчето не приключват. Емил посреща друга важна промяна - раздялата на родителите му. Остава при баща си, за който днес открито споделя:
"Ako кажа, че е бил най-добрия баща на света, няма да е лъжа. Нещата, които знам днес, ги знам от него. Това, което съм аз днес е заради него".
С течение на времето събитията около раздялата на родителите отшумяват, а Емил постепенно започва все повече да проявява интерес към видеообработката. Гледайки клипове в youtube, още през 2006 година, той решава, че иска да направи подобно нещо. Започва неуверено, като всички клипове снима на английски език. Не след дълго среща подкрепа, но и много подигравки. Въпреки негативните мнения, Емил продължава с мисълта, че така се разсейва и намира място, където да изрази мислите си. Идва момент обаче, в който начинаещият влогър получава още един тежък "юмрук" от живота. Става обект на тормоз и подигравки и скоро след това прекратява правенето на своите видеа. Но съвсем не подозира за следващата трудност в живота.
"Спрях да правя клипове за около година и половина, две. Тогава в живота ми се случи нещо, за което не бях готов. Не мисля, че някой някога може да е готов за него. Баща ми почина. Беше ми трудно, имайки предвид, че той беше всичко, което имах. Но не бях съвсем прав - имах своите приятели. За едно нещо бях сигурен, че баща ми иска от мен да правя нещата, които ме правят щастлив. И да живея живота си на 100%. Така започнах да правя отново клипове. Този път бях наясно, че каквото и да стане, аз ще съм щастлив. Без значение дали някой би харесал това, което правя.
Постепенно се запознах и с други българи, които правят клипове. Именно те ме убедиха да започна да правя клипове на български. Хубавото беше, че открих колко по-приятно е да се изразявам на български език. Лошото - че нямах идея как другите биха го приели. После се появихте всички вие, за което съм много благодарен."
Така самият Емил Конрад завършва своята видеоистория за живота си - от детството до сега, времето, в което е популярен влогър с няколко книги зад гърба.