"Храненето: традиция, стереотипи, манипулации
Колко време е нужно, за да започне прилагането на една добра идея? Повече от 2400 години. Оттогава е всеизвестната реплика на Хипократ за храната като лекарство. Още не я прилагаме, освен ако не сме принудени. Но пък здраво държим на традицията. Когато видя трапеза, отрупана с погачи и баници, се чудя китайците какво ли казват вместо "хляб наш насъщен".
Хляб наш насъщен
Култът към хляба е дълбоко вкоренен в съзнанието на българина. Скъпи гости се посрещат с хляб и сол. Обредните хлябове се целуват, преди да се разчупят. Паднало на земята парче хляб, като се вдигне, се целува за прошка. И днес използваме израза "изкарвам си хляба". Превръщането на думата в нарицателно въобще за храна се дължи на беднотията, в която е живял народът ни векове наред. Синоним на богатство е бил изразът дълга трапеза - чести комати (от стара народна песен). Другата храна е служела по-скоро за лесното преглъщане на залъците сух хляб. Ето как описва начина на хранене само допреди век Иван Хаджийски ("Бит и душевност на нашия народ", т. ІІ): Добре, че еснафът живееше в среда, близка до природата, и без да знае нещо за витамини и соли и за значението им за тялото, по естествен вкусов път разнообразяваше храната си с плодове (лете - пресни, зиме - сушени на слънце), зеленчуци (лете - пресни и готвени, зиме - на туршия), орехи, кисело зеле, разсол, алабаш, ряпа, гулия, варени и печени тикви, варена и печена царевица; иначе би се изложил на неспасяемо израждане. Месо еснафът похапваше на Коледа, когато колеше собствена свиня, и на Гергьовден - от неизбежното обредно агне... Законите на еснафството правеха еснафа заклет вегетарианец... Изключение - за кръщене, сватба, курбан, имен ден...
Както се вижда, за култура на хранене не може и дума да става, имаме по-скоро обществени норми. Какви са били представите ни за добро хранене, кулинарното ни въображение и възможностите ни личи от описанието на първата обиколка на княз Фердинанд из страната, дадено от Добри Ганчев в "Спомени за княжеското време": Вечерта в къщата на един орханийски първенец - угощение... Вечерята - каквато може да даде градле като Орхане. Чорба от агне, печено агне, баница, вино, кафе. Какво повече? Ако бяха предложили и нещо с гъби, риба, кестени, орехи (все недефицитни неща), дали князът е щял да се мръщи? Ама кой да се сети? И така, къде нахранен, къде не, но при това удивително здрав, народът ни влиза в ХХ век, преживява гладните военни години и започва да строи социализма.
Храна за трудещите се
След премахването на купонната система (краят на която съвпадна с ранното ми детство) държавата започна да проявява грижа за трудещите се. Появиха се столовите. Докато в домашни условия повечето хора си позволяваха месо главно в събота и неделя, в работническите и учрежденските столови то полека-лека влезе в ежедневното меню. Бе въведен и рибен ден, на който повечето от столуващите се мръщеха. Представата на българския еснаф за добра храна - месо и много хляб всеки ден - бе претворена в живота. Намеси се и науката - определяха се оптимален брой калории, преценяше се здравето на нацията основно според количеството месо, яйца и мляко на глава от населението (това все още е главен показател в различни статистики). След като религията бе обявена за опиум за народа, много лесно се отказахме и от постите. Беше достатъчна смяната на едно-две поколения, за да се вкорени здраво новият модел на хранене. Дори да се превърне в традиция, в норма, осветена от науката. Забележете, пак не говорим за култура на храненето, а за обществена норма. Нормално е сутрин да се хапва сандвич със салам или в краен случай баница с кисело мляко (като че ли ни предстои цял ден копане на полето), на обяд да има първо, второ и нещо сладко за десерт... Стигна се дотам светила на медицината да разсъждават в медиите за опасността от постите. Такива представи за храненето в днешно време има много важна част от населението - бабите (и често майките) на подрастващите.
Вкусът на детството
Започва се с "една лъжичка за мама, една - за татко...", "яж, за да пораснеш". После идва ред на палачинките, кексовете, баниците и всички други мили на сърцето ни домашни вкусотии. Ако те са само допълнение към пълноценната храна, ще го преживеем. Имал съм обаче 2 - 3-годишни пациенти, майките на които твърдят, че не могат да ги накарат да ядат плодове, да не говорим за зеленчуци. Но за това не са виновни децата, сигурно нито веднъж не са оставяни истински да огладнеят и са задоволявали всички техни капризи. Всички знаем: децата с удоволствие пият сок от кутийка със сламка, но категорично отказват прясно изцедена ябълка или портокал. Вкусовите предпочитания се формират в детството. Докато храненето е под надзора на родителите, все нещо може да се направи. Но когато тръгнат на училище, ситуацията излиза от контрол. Едната ябълка на ден, за която сега се води борба едва ли не на държавно ниво, няма да противодейства особено на масираната атака на шарените и шумно рекламирани вафлички, десертни блокчета, натъпкани с царевичен сироп, хидрогенирани мазнини и какво ли още не."
Из книгата