"Първата световна война, четвъртата поред бран, в която България участва, засилва трагическите усещания на обикновените хора. Откъснати от своето ежедневие, полъгани от лелеяни надежди за национално единение и бъдещ напредък, в хода на войната те все по-остро усещат настъпващата трагедия. За всекиго тя е едновременно обща и лична. Младият Осинин става изразител на тези изживявания, макар че неговите размисли са по-широкообхватни и някак по-омекотени, тъй като е възпитаван в християнския възглед за живота и смъртта. Още през 1911 г., споделяйки, че блажен е този, когото слънцето грее, той не пропуска и противоположната теза: блажен, кой спи безотзивно в земята, / оплакан и забравен от света. Около мъртвия, обикновено, цари покой, мълчание, непроменена вечност. Тук няма труд до болка, няма сълзи, нито горчив хляб, нито братска безсърдечност, нито близки, нито врагове. Но, както е естествено на млади години, жизнелюбието надделява, т.е. все пак: по-блажен е този, когото слънце грее, защото само така, неусетно, в труд, човек зрее за живота. Израснало във време на непрекъснати войни, поколението на Димитър Осинин няма своя младост. Тя рано угасва сред теглила: И тежко е днес на душата за всеки немладуван ден. България се включва в Първата световна война без необходимата подготовка, но с възкръснали надежди за промяна на унизителното статукво, останало след Балканската и Междусъюзническата война. Мобилизирани са всички мъже, включително и неслужилите, какъвто е Димитър Николов. На 16 януари 1916 г. той пише на сестра си от казармата в Плевен:
"Сестро,
Получих хубав армаган. Бог да ви дава здраве и весел живот зарад грижите, що се грижите за мен. Сред зли и жестоки хора, в кърваво време, като днешното, утеха е да знае човек, че се има по света човещина и обич. Моят завет е: - в сърцето ви да няма място за зло и омраза. Мислете, че всички по света са свои и близки, обичайте всичко живо - и тревите даже. Книгата е същата, корабийките отлични. Освен с думи, с какво да ви отблагодаря. Само с желанието: всички да бъдем живи и здрави. 20-те лева вчера развалих. Ще стигнат за дълго време. Между всички войници аз имам най-малки нужди. Ако Минев не е изисквал пари, и ако е нужно удостоверение, нека каже, съобщете ми и ще взема. Добре съм тук. Една командировка се готви, но не от нас. Изглежда пак ще останем. Пристигна I-ви конен полк на почивка. От брата имам писмо от 3.I. из Битоля. Казва да съобщя и вам тайната: под които букви има точка, четете ги и ще разберете две. Всичко е добре. Дано и занапред остане. Безполезна е скръбта, ако злото е неизбежно. Повече ум, човещина, скромност и бодрост. Весел поздрав на другари и на всички. Учете се, всеки нека знае сам да пише. Какво не бих дал сега да прочета писмо, писано от ръката на мама? И да можеше тя да прочете моето. А, сега, знам, ти четеш, а тя може би плаче отстрана. Колета с всичко получих.
Брат ти."
Осинин посреща войната без ентусиазъм, защото по принцип е противник на насилието, но не се отказва от изпълнението на върховния си дълг към родината. Нарамил карабина, пешком през Бойчиновци, той заминава за фронта. В спомените си е отбелязал: "През септември на 1916 г. отидох на южния фронт с чин офицерски кандидат. Зачислиха ме взводен командир на трети взвод на трета дружина, 17-и доростолски полк, девета дивизия. Командир на дружината бе майор Грънчаров от Севлиево, наскоро повишен в чин подполковник. Командири на ротите бяха: пор. Бояджиев, пор. Пушкаров, кап. Гагов и на трета рота кап. Ганчев. Дивизията бе на позиция вляво от Вардар, щабът бе в с. Фурка."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
