"Покривът на изоставена ферма някъде между Обри Хол и Крейк Хаус
Кент, Англия
1779 г.
Не че на Били Бриджъртън ѝ липсваше здрав разум. Напротив, тя беше напълно сигурна, че бе една от най-разумните сред всичките ѝ познати. Но за разлика от всеки благоразумен човек, тя понякога предпочиташе да пренебрегва тихия глас на разума, който нашепваше в едно ъгълче на съзнанието ѝ. Това не можеше, тя бе сигурна, да се смята за безразсъдство. Когато подминаваше този предупредителен гласец, това беше съзнателно решение, взето след (донякъде) внимателно обмисляне на ситуацията. И трябваше да ѝ се признае, че когато Били вземеше решение - което по-голяма част от човечеството би заклеймило като напълно глупаво, - тя обикновено се приземяваше доста пъргаво на нозете си.
С изключение на случаите, когато това не се случваше.
Както в настоящия момент.
Изгледа свирепо събеседника си.
– Иде ми да те удуша.
Въпросният събеседник издаде едно безгрижно мяу.
На свой ред Били отвърна с ръмжене, доста неподходящо за една млада дама.
Котката прецени шума, реши, че не заслужава вниманието ѝ, и започна да ближе лапичките си.
Били се замисли за общоприетите правила за достойнство и благоприличие, реши, че и двете са надценени, и отвърна на явното пренебрежение с начумерен поглед, придружен с незряло изплезване.
Това обаче не я накара да се почувства по-добре.
С уморена въздишка девойката вдигна поглед към небето, опитвайки се да определи кое време е. Слънцето се бе скрило твърде решително зад няколко гъсти облака, което усложняваше задачата ѝ, но трябваше да е поне четири часът. Предположи, че беше приклещена тук повече от час, а бе напуснала селото в два. Като се прибавеше и времето, за да стигне дотук...
О, по дяволите, какво значение имаше колко бе часът? Това познание нямаше да я свали от този проклет покрив.
– Ти си виновна за всичко! - заяви на котката.
Както можеше да се предположи, животното не ѝ обърна внимание.
– Не знам къде ти е бил умът, когато си се покачила на онова дърво - продължи тя. – Всеки глупак щеше да знае, че няма да може да слезе.
Всеки глупак би я оставил там, но не, Били бе чула мяукането и вече се бе покатерила на половината по ствола на дървото, когато я осени мисълта, че тя дори не харесваше котки.
– И аз действително не те харесвам - осведоми компаньонката си без заобикалки.
Говореше на котка. Ето докъде бе стигнала! Размърда се и потръпна, когато чорапът ѝ се закачи в една от нащърбените плочи на покрива. Острият ръб накара крака ѝ да подскочи настрани и вече пулсиращият ѝ глезен нададе протестен вой. Или по-скоро нейната уста го нададе. Не можа да се сдържи. Адски я заболя. Предполагаше, че би могло да е и по-зле. Вече беше на дървото, поне на два и половина метра над покрива на фермата, когато котката изсъска, насочи срещу нея лапата си с добре оформени остри нокти и събори и двете. Котката, няма нужда да се отбелязва, се бе приземила с акробатична грациозност, без никакво поражение, на четирите си лапи върху покрива. Били все още не бе сигурна как тя се бе приземила, само дето лакътят ѝ я заболя, бедрото ѝ се ожули, а жакетът ѝ се скъса, навярно от клона, който прекъсна полета ѝ на две трети от разстоянието до земята. Ала най-зле бяха глезенът и кракът ѝ, което я убиваше. Ако си беше у дома, щеше да го повдигне върху възглавници. Беше виждала доста изкълчени глезени - някои от които върху собственото си тяло, дори повече, отколкото на другите - и знаеше какво трябва да направи. Студен компрес, повдигане, някой от близките ѝ, строен на нейно разположение до леглото ѝ...
Къде бяха всички, когато тя се нуждаеше от тях?
В този миг мярна някакво движение в далечината и освен ако някой звяр не бе започнал напоследък да се движи на два крака, това определено беше човешко същество.
– Ехоооооооо! - изкрещя тя, после размисли и с пълно гърло добави: – Помощ!
Освен ако очите не я мамеха - а това бе немислимо; дори най-добрата ѝ приятелка Мери Роуксби бе признала, че зрението на Били Бриджъртън не би се осмелило да бъде нещо друго освен съвършено, - човекът в далечината беше мъж. А сред нейните познати нямаше мъж, който би пренебрегнал женски вик за помощ.
– Помощ! - изкрещя девойката отново и се изпълни с немалка доза облекчение, когато мъжът спря. Не можеше да види добре дали се е извърнал в нейната посока - съвършеното зрение не стигаше чак дотам, - затова отново извика, този път колкото можа по-силно, и едва не се разрида от облекчение, когато джентълменът – о, моля те, Господи, нека бъде джентълмен, ако не по рождение, то поне по природа - закрачи в нейната посока.
Само че не се разрида. Защото тя никога не плачеше. Никога не е била от тези жени.
Обаче пое дълбоко дъх - изненадващо шумен и пресеклив дъх.
– Насам! - призова го тя и свали жакета си, за да го размаха във въздуха. Нямаше смисъл да се опитва да изглежда благоприлично. В крайна сметка бе заседнала на този покрив с изкълчен глезен и тази пършива котка.
– Сър! - с цяло гърло извика Били. – Помощ! Моля ви!
При вика джентълменът леко промени походката си и вдигна глава. И макар все още да беше твърде далече от съвършените очи на Били, за да види лицето му, тя знаеше.
Не. Не. Не. Всеки друг, но не и той!
Но разбира се, че беше той. Защото кой друг би се появил в най-унизителния и срамен момент в живота ѝ, в единствения проклет миг, когато тя се нуждаеше от спасяване?
– Добър ден, Джордж - поздрави го тя, когато той вече бе достатъчно близо, за да може да я чуе.
Мъжът сложи ръце на кръста си и я изгледа с присвити очи.
– Били Бриджъртън - промърмори.
Тя го зачака да добави:
– Трябваше да се досетя.
Той не го стори и някак си това още повече я подразни. Светът нарушаваше равновесието си, когато тя не можеше да предвиди всяка високомерна, надута дума, която се изтърколваше от устата на Джордж Роуксби.
– Печем се на слънце? - поинтересува се той.
– Да, помислих, че още няколко лунички няма да са ми излишни.
Той не отговори веднага. Вместо това свали триъгълната си шапка, разкривайки ненапудрената си гъста кестенява коса, и я измери с твърд, преценяващ поглед. Накрая, след като сложи шапката си върху останките от това, което някога е било каменна стена, вдигна отново поглед към нея и рече:
– Не мога да кажа, че ситуацията не ме забавлява. Съвсем малко.
Безброй отговори напираха върху езика на Били, но тя си напомни, че Джордж Роуксби беше единственото човешко същество наблизо и ако искаше кракът ѝ да стъпи върху земята преди първи май, се налагаше да бъде мила с него.
Е, поне докато не я спаси.
– Между другото, как се озова там? - попита той.
– Заради една котка - отвърна тя с глас, който, меко казано, можеше да се опише като кипящ от недоволство.
– Аха.
– Беше на дървото - обясни Били, макар че само един бог знаеше защо. Не че той бе пожелал по-нататъшно пояснение.
– Разбирам.
Дали? Девойката по-скоро си мислеше, че той не разбираше.
– Мяучеше - додаде тя – и не можех просто да я подмина.
– Не, сигурен съм, че не би могла - отвърна той и макар че гласът му звучеше съвсем дружелюбно, Били бе сигурна, че ѝ се присмиваше.
– Някои от нас - процеди през стиснати зъби – са състрадателни и внимателни човешки същества.
Той наклони глава.
– Към малки деца и животни?
– Именно.
Дясната му вежда се изви по онзи ужасно дразнещ маниер на Роуксби.
– Някои от нас - провлече той – са внимателни към големи деца и животни.
Тя прехапа език. Първо образно казано, сетне буквално. Бъди мила, напомни си. Дори това да те убива...
Нахалникът любезно се усмихна. Е, ако не се смяташе онова леко подхилване с ъгълчето на устата.
– По дяволите, ще ми помогнеш ли да сляза долу? - накрая избухна Били.
– Какъв език - смъмри я той.
– Научих го от твоите братя.
– О, знам - въздъхна Роуксби. – Така и не успях да ги убедя, че си момиче.
Били седна на ръце. Направо седна на ръцете си, толкова бе сигурна, че няма да може да устои на желанието си да се хвърли от покрива и да го удуши.
– Никога не успях докрай да убедя себе си, че в действителност си човек - добави той, доста безцеремонно.
Били имаше чувството, че пръстите ѝ се втвърдиха като нокти. Което наистина беше неудобно, имайки предвид обстоятелствата.
– Джордж - подхвана и долови стотици различни неща в тона си – молба, болка, примирение, спомени. Двамата имаха минало и без значение от различията им, той беше Роуксби, а тя - Бриджъртън. Когато нещата загрубееха, те бяха семейство.
Домовете им - Крейк Хаус на рода Роуксби, и Обри Хол на фамилията Бриджъртън - се намираха на разстояние само от около пет километра един от друг в този уютен зелен ъгъл на Кент. Бриджъртън са били тук по-дълго. Пристигнали са в началото на шестнайсети век, когато Джеймс Бриджъртън бил провъзгласен за виконт и му била дадена земята от Хенри VIII, но семейство Роуксби имаха по-висок ранг от 1672 година.
Изключително авантюристичният по дух барон Роуксби (поне така гласеше историята) бил извършил много важна услуга на Чарлс II и в знак на благодарност бил удостоен с титлата първи граф Манстон. Подробностите около това издигане в ранг бяха станали доста мътни през годините, но, общо взето, се предполагаше, че са били замесени дилижанс, един топ турска коприна и две кралски любовници.
Били напълно вярваше в тази история. Чарът се наследяваше, нали така? Джордж Роуксби може и да беше старомоден и прекалено сериозен, което би трябвало да се очаква от наследника на графство, но по-малкият му брат Андрю притежаваше онази дяволска joie de vivre, която би му спечелила титлата на прочут донжуан като Чарлс II. Другите братя Роуксби не бяха такива разгулници (макар че тя предполагаше, че Николас, само на четиринайсет, все още усъвършенстваше уменията си), но те лесно надминаваха Джордж по чар и дружелюбие."
Из книгата
