Пазителите. Легендарница

Една книга за забравените истини, забравените истории от село, за свещените самодиви, змейове и сили, които присъстваха в разказите на нашите баби. Тя е пътешествие във времето назад към епохите, в които истината звучеше по друг начин.

Действието се развива през 1988 г, но сюжетът отнася читателя много назад в миналото. Книгата разказва за Ваня, градско момиче, което е наказано от майка си да отиде в дома на прабаба си, на село, за две седмици. Това, обаче, което среща там, вижда и изживява, оставя ярка следа в ума ѝ. Ваня съпреживява историите на старата къща, става част от страстите им, плаче и се радва с героите. Времето се мени и когато престоят при прабаба ѝ свършва, тя се прибира у дома променена. Оказва се, че върху крехката ѝ възраст тежи немаловажна задача. Пазителите говорят, но Ваня трудно разбира думите им със сегашното си мислене. Тя предпочита да се остави на времето, което променя нещата, но думите на прабаба ѝ, че Времето не съществува, я озадачават. "На какво разчитаме тогава? Само на себе си ли? Това, което виждаме в огледалото ли е всичко в нас?" - въпросите ѝ не спират.

Книгата съдържа 19 цветни илюстрации, които са ръчно рисувани от автора.

Венцислава Великова е завършила две магистратури: по Технология на силикатите в Университета Проф. д-р Асен Златаров - Бургас и по Бизнес администрация в Икономическия университет - Варна. От 2010 г. се занимава с изкуство, като в началото твори с текстил и конци. Изработва пана с традиционни български мотиви; персонажи и обекти от българската култура и история; елементи от шевици. Пиша проза, импресии и стихове от 2012 г.

Идеята в нейните произведения е не да връща старото, нито да запазва традициите, а да реставрира красивото в тях и да го поднесе по подходящ на съвременното ни ежедневие начин, до погледа и разбиранията на новото поколение. Творбите на Венцислава са притежание на читалища, галерии и частни лица. През 2018 г. тя става носител на наградата Деятел на културата на Община Белослав за принос в развитието на културата в Белослав. Член е на Съюза на свободните писатели. Автор е на книгите Странна сбирка от разкази, Невестино село, Мичя, Стихосбирка, Истории от картини и на поредицата Човечни разкази.

"Ваня се усмихна на пъргавата си прабаба, която сетеше ли се за земята, семената, градинката, забравяше за болките в главата... Обърна се да затвори стъклата на витрината и погледът ѝ се спря на една дървена пеперуда. Беше опряна до иконостаса. Момичето посегна и я взе. Замисли се.

– Дървена пеперуда... - замълча и присви очи. – Дървената пеперуда! - почти извика Ваня. – Сестрата на Ича́ и Вокил... Знам я! Знам я! - седна на стола като продължаваше да я стиска в ръцете си. Загледа се в нея. Беше изгладена, потъмняла с времето, лъскава, сякаш е минала през хиляди пръсти...

Дойде време и козичката на дядо Стоимен се замъчи да ражда. Слабичка си беше тя, старецът нямаше зоб да я храни и само от паша колкото хапнеше животното, толкоз. Връщаха я козарите вечер и тя смирено си се прибираше в двора на дядо Стоимен. Знаеше си животинчето, не блееше. Нямаше да намери шепа зърно или царевица. Тихо си влизаше до яслата и се отпускаше спокойно на земята.

Една пролет обаче, се заплодила. Как я изтървали, козарите не помнеха. Че нито време ѝ беше, нито сили имаше животното. Износи си плода и една сутрин не рачи да излезе с останалите кози. Дядо Стоимен разбра. Изпрати момчетата, дето бяха дошли да я подберат и напълни ведро с вода. Отиде до малкия си дам и зачака козичката. Мъчи се животинчето, много се мъчи. Доби малко, бяло козле и... умря. Дядо Стоимен пое мъничето и разплакан тръгна да дири мляко. Знаеше, не му беше времето за коза да ражда сега, ама как се случи баш на неговата, недохранена козичка!...

Отиде до две-три къщи, дадоха му само чаша-две. Козите бяха пресъхнали, а мазното овче мляко идваше вече силно за мъничето. Храни го старецът, моли се из къщите на селото, но една-две седмици, повече не посмя да обикаля. Всички го знаеха, че е беден и му помагаха, но това до време трябваше да е. Скоро щяха да започнат да го гонят, а той не искаше да разваля дослука си със съселяните.

А малкото яренце - жилаво и пъргаво, растеше, сякаш всичко му беше доволно давано. Старецът му даваше стръкове прясна трева в устата, то ги завърташе веднъж-дваж и ги плюеше. "Не ти е времето още за трева, знам чедо. Не ти е! Ама като няма какво да дам друго. То и майка ти нямаше с какво да я храня, затуй тъй се случи с нея. Ох, ооох!" - пъшкаше старецът, но помощ от нийде нямаше.

След три дни само на вода мъничето взе да линее. Старецът с насълзени очи го взе в шепи и тръгна да излиза извън село. Отправи се в друга посока, не към овчарите. Тръгна към гората. Мислеше да остави някъде мъничето и да се прибере. Не можеше да го гледа как умира в ръцете му. Тъй му беше мъчно! И навремето така трудно отгледа майка му, а сега... него нямаше да може."
Из книгата