"Селото тънеше в кал. Гъста, отчайваща кал, която миришеше на гнила шума и червеи. Вартоломей гледаше унило от тясното прозорче на тавана към гората и се чудеше струва ли си да излезе навън в тоя ръмеж. С годините тялото му натежа, от влагата нощем го боляха коленете, гърдите му просвирваха тънко-тънко, но сърцето му биеше все така куражлийски всяка нощ.
Опустялото село се смали, сви се като в орехова черупка, сгушиха се тъжните порутени къщици една в друга, жал да те хване само като ги гледаш. Вартоломей ги обикаляше и ги разпитваше за болежките им. И те, сиромашките, споделяха - я паднал покривът, я вятърът съборил комина нощес, я цялата градина била изровена в къртичини.
– А мене ще ме продават утре - каза най-младата, опряла гръб в кметството и с очи гледащи право в зелената гора.
– А така! Това си е новина - развълнува се Вартоломей.- Ще проуча аз тая работа, забравил съм кой беше живял тука, преди да опустее цялата махала.
Въпреки калното време и болките в коленете, таласъмът се надигна, слезе от тавана и пое към къщата избраница, а вятърът задуха в лицето му. Дъждът щеше да се обърне на сняг, който да пари тялото му през излинялата и опадала на места козина. Вартоломей вървеше бавно, като внимаваше да не пропадне в канавката, където се беше събрала кална вода, покрита с кафява шума. Минаваше полунощ. Таласъмът безшумно влачеше загрубелите си пети из локвите и му беше студено-студено. Само да не вземе сега да се разболее.
Къщата стоеше близо до площадчето съвсем будна и някак разхубавена. Искаше ѝ се да запали няколко звезди в прозорците си, като по чудо запазени здрави. Приканваше небесните светила да огреят нощта ѝ, защото трябваше да се стяга за утре. Беше булка, щяха да я женят. Вартоломей я огледа и му дожаля за старата хубавица. Реши да ѝ каже да не се престарава много, но после се отказа. Толкова щастлива беше къщата тая нощ.
Тропаха стълбите, една метла щъкаше наляво-надясно, в голямата стая чергите се поизпънаха, подгънаха краищата си, за да скрият скъсаното, огледалото се ококори и подхвърли, че кой знае защо вече вижда в тъмното. Две-три продънени тенджери се подредиха чинно в зеещия долап, който, въпреки ревматизма си, успя да затвори вратичката. Масата стоеше изправена на своите три крака и репетираше стойката си - да не се килне утре на една страна, да не се изложи.
Вартоломей се вдъхнови и започна да одухва прахоляка, луната изневиделица се облещи право в очите му, готова да помогне и тя. Цяла нощ се стягаха."
Из книгата
