"Март - Купата сено
Бош беше опрял писмото на волана. Отбеляза, че печатът е четлив, а полетата са чисти. Писмото беше на английски, но не без грешки. Имаше правописни, а някои думи бяха използвани неправилно. "Не съм го направила и искам да ви заема, за да очистите името ми." Последният ред привлече вниманието му: "Адвокатът каза, че трябва да се призная за виновна или ще получа доживотна присъда за убийство на служител на реда." Бош обърна листа, за да види дали на гърба не е написано още. В горната част имаше отпечатан номер, което означаваше, че някой от разузнавателното звено в Чино поне е прегледал писмото, преди да бъде одобрено и изпратено.
Внимателно прочисти гърлото си. Наболяваше го след последната процедура и не искаше да влошава нещата. Прочете отново писмото. "Не го харесвах, но той беше баща на детето ми. Не бих го убила. Това е лъжа." Поколеба се, несигурен дали да сложи писмото на купчината с възможните клиенти или на купчината с отхвърлените. Преди да успее да вземе решение, дясната врата се отвори и Холър се качи, вдигна купчината непрочетени писма от седалката и ги хвърли на таблото.
– Не получи ли съобщението ми?
– Съжалявам, не съм си чул телефона - отвърна Бош.
Сложи писмото при другите на таблото, запали линкълна и попита:
– Накъде?
– Към окръжния съд до летището - отвърна Холър. – И закъснявам. Надявах се, че ще ме чакаш отпред.
– Съжалявам.
– Аха. Можеш да го кажеш на съдията, ако закъснея за изслушването.
Бош включи на директна предавка и потегли. Стигна до Бродуей и зави към северния изход на шосе 101. Кръговото беше осеяно с палатки и коптори от кашони. Резултатите от последните кметски избори бяха решени въз основа на обещанията на кандидатите кой от тях ще се справи по-добре с проблема с бездомните в града. Досега Бош не беше забелязал никакви промени. Прехвърли се на магистрала 110 в южна посока, която в крайна сметка щеше да го отведе до магистрала Сенчъри, по която се стигаше директно до летището.
– Има ли нещо интересно? - попита Холър.
Бош му подаде писмото от Лусинда Санс. Холър започна да го чете, после провери името и каза:
– Жена. Интересно. Каква ѝ е историята?
– Убила е бившия си - отвърна Бош. – Изглежда, е бил полицай. Приела е да не оспорва вината си по обвинението в непредумишлено убийство, защото са я заплашили с доживотна присъда без право на обжалване.
– Непредумишлено убийство...
Холър продължи да чете, след това метна писмото върху купчината писма, които беше хвърлил на таблото.
– Това ли е най-доброто, което имаш?
– Засега - отвърна Бош. – Все още имаме доста работа.
– Казва, че не е била тя, но не споменава кой го е направил. Какво можем да заключим от това?
– Не знае кой е бил. Затова иска да ѝ помогнеш.
Бош шофираше мълчаливо, докато Холър проверяваше телефона си, а после се обади на мениджъра си Лорна, за да прегледа календара му. Когато свърши, Бош попита колко време ще прекарат на следващата спирка.
– Зависи от клиента ми и неговия свидетел за смекчаване на вината - отговори Холър. – Иска да пренебрегне съвета ми и да обясни на съдията защо всъщност не е чак толкова виновен. Предпочитам синът му да моли за милост за него, но не съм сигурен дали ще се появи, дали ще говори и как ще протече изслушването.
– Какъв е случаят? - попита Бош.
– Измама. Заплашват го осем до дванайсет години. Искаш ли да влезеш и да гледаш?
– Не, мисля, че докато сме там, може да се отбия да видя Балард, ако е на работа. Не е далеч от сградата на съда. Пиши ми, когато приключиш, и ще дойда.
– Ако изобщо чуеш, че си получил съобщение.
– Тогава просто ми позвъни. Това ще го чуя.
След десет минути спря пред сградата на съда на улица Ла Синега.
– Айде, чао - подхвърли Холър, докато слизаше. – И да си включиш телефона.
След като затвори вратата, Бош нагласи телефона си според инструкциите. Беше пропуснал да спомене на Холър за частичното си оглушаване. Лечението на рака в Калифорнийския университет се беше отразило на слуха му. Досега нямаше проблеми с гласовете и разговорите, но някои електронни шумове бяха на границата на обхвата му. Експериментираше с различни мелодии на звънене и текстови сигнали, но все още търсеше подходящата настройка. Междувременно, вместо да се ослушва за входящи съобщения или обаждания, разчиташе повече на съпътстващите ги вибрации. Но по-рано беше сложил телефона си в поставката за чаши на колата и затова беше пропуснал както звука, така и вибрацията, когато Холър му беше съобщил, че иска да го чака пред сградата на съда в центъра на града.
Позвъни на Рене Балард. Тя вдигна веднага.
– Хари?
– Здрасти.
– Добре ли си?
– Разбира се. В Амансън ли си?
– Да. Какво става?
– Наблизо съм. Става ли да се отбия за няколко минути?
– Чакам те.
– Идвам.
Центърът Амансън се намираше в Манчестър на десет минути път. Там се набираше и обучаваше повечето от персонала на полицейското управление в Лос Анджелис. Но в него се помещаваше и архивът на отдела за неразкрити случаи - шест хиляди неразкрити убийства от 1960 г. насам. Отделът за неразкрити престъпления, по които разследването продължаваше, се помещаваше в преградена секция за осем души в края на всички редове рафтове с папки с материали по дела за убийства. Бош беше идвал тук и преди и го смяташе за свещена земя. Над всеки ред, над всяка папка беше надвиснало отложеното засега правосъдие.
На рецепцията получи табелка за посетител, която да закачи на джоба си, след което го пратиха в архива при Балард. Бош отказа ескорт под претекст, че знае пътя. След като мина през вратата на архива, тръгна покрай редицата рафтове, като следеше с поглед годините на делата върху индексните карти, залепени по гърбовете на папките.
Балард беше зад бюрото си в задната част на отдела, в откритото пространство след рафтовете. Само една от другите прегради беше заета. В нея седеше Колин Хатърас, експерт по изследователска генетична генеалогия (ИГГ) в отдела и таен медиум. Колин видя Бош и на лицето ѝ се изписа щастливо изражение. Чувството не беше взаимно. Преди година Бош беше служил за кратко в изцяло доброволния екип за разследване на неразкрити случаи и беше влязъл в конфликт с Хатърас заради предполагаемите ѝ хиперемпатични способности.
– Хари Бош! - възкликна тя. – Каква приятна изненада!
– Здравей, Колин - кимна Бош. – Не предполагах, че можеш да бъдеш изненадана.
Тя запази усмивката си, докато осмисляше заяждането му, после каза:
– Все същият си.
Балард се обърна на въртящия се стол и се намеси в разговора, преди характерът му да е преминал от сърдечен в свадлив.
– Хари, какво те води насам?
Бош се приближи до Балард и се завъртя леко, за да се подпре на разделителната стена на кабината. По този начин обърна гръб на Хатърас. Сниши глас, за да може да говори насаме с Балард, доколкото бе възможно.
– Току-що закарах Холър до съда на летището. Помислих си, че мога да прескоча да видя как вървят нещата тук.
– Добре вървят - каза Балард. – Досега тази година сме приключили девет случая. Голяма част от тях са благодарение на ИГГ и добрата работа на Колин.
– Чудесно. Вкарахте ли някои хора в затвора или вече бяха в категорията изчистени други?
При разследванията на неразкрити случаи често се случваше ДНК да доведе до заподозрян, който отдавна беше мъртъв или вече беше в затвора за други престъпления с доживотна присъда. Това, разбира се, решаваше случая, но той се водеше в регистрите като изчистен друг, тъй като решаването му не водеше до наказателно преследване.
– Не, вкарахме няколко души в ареста - обясни Балард. – Бих казала, че са около половината. Основното нещо обаче са семействата. Само ги информираме дали заподозреният е жив или мъртъв.
– Ясно. - Бош поклати глава."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
