Неприказка. Поезия

Неприказка е втората стихосбирка на Миглена Миткова, като този път освен поезия, на вниманието на читателя са предложени и авторски илюстрации. Първата ѝ книга, Сънят на Медуза, излиза от печат през 2019 г. по проекта Мечта за книга на издателство Буквите. Очевиден е напредъкът, постигнат за този период, наблюдава се силно изразен философски привкус и надграждане на умението да се борави с формата. За това допринася и редакторската работа на Петя Павлова, чиято изискваща критика спомага за подчертаване на техническата и литературната стойност на произведенията.

Макар да се залага на класическия стих, контрастът между присъстващите така наречени строги форми и фигурална поезия обогатява съдържанието и подчертава собствения дух на книгата. Наред с това, разнообразните и всеобхватни теми са словесна картина на вечния кръговрат на живота. Представяйки своята гледна точка, авторът откровено нарича нещата с истинските им имена и споделя дълбоката общочовешка болка наравно с личните си преживявания и ценности.

Неприказка е симбиоза между качествена поезия и рисувани с акварел илюстрации в монохромни тонове с цветен акцент. А това е едно изцяло завършено представяне на погледа на автора върху света.

Миглена Миткова е родена през 1985 г. в София, а страстта ѝ са изобразителното изкуство и поезията. От малка обича да прекарва часове в рисуване и четене на стихове, а в юношеска възраст започва да пише, но за кратко. Впоследствие завършва магистратура в София, специалност Застраховане и осигуряване, което е и настоящата ѝ професия. Връща се към писането на поезия и рисуването отново малко преди да се роди големият ѝ син. Оттогава нейни творби са награждавани в национални и международни поетични конкурси.

Картина в зелено

Несръчен художник - разлях си боята
и всичко наоколо плисна в зелено.
Подобно на пролет. И мъничко лято.
Подобно на вир. И подобно на мене.

Зелена е тази пътека на двора,
която ме връща до малко момиче.
Зелено Балканът се взира отгоре,
когато на босо по камъка тичам.

В зелени нюанси морето почива
отвъд хоризонта, на слънце обръгнал,
та чак до зеления ирис в очите.
В зелено и плача, когато си тръгвам.

В земята зелена, от корен пониква
самият живот, неподвластен на тленност.
Накрая, когато отгоре ме викнат,
дано и душата ми свети в зелено.
Миглена Миткова

Усмивката на баба

Разлистена трева до онзи праг
приканва ме към старата ни къща.
Зидарят ли е щастие събрал
в стените? Или детството се връща?

С умората от бързащия град,
пристъпвам пак към спомена невръстен,
където питка с хрупкава кора
е повече от диамантен пръстен.

И светла е захлупената стая.
Аз сядам търпеливо до пещта,
че никой не е по-голям от хляба.

Макар да пада нощната омая,
в дома ми стар живее любовта...
И свети ми усмивката на баба.
Миглена Миткова

Първа и вечна любов

С дъх на топъл тютюн в споделена цигара,
под омайни липи, спотаени дори и от Бог,
невъздържано млада, а толкова стара,
разцъфтява до днес тази първа, но вечна любов.

Като тясна врата към предходна епоха,
като малък олтар, по размера на хлебна троха,
в отеснелия ъгъл на детския спомен,
се червят две хлапета, така не познали греха.

Тази нежна любов, ненаказана нивга
от товара на делника, тъй злободневен и вял,
ще остане докрая невръстно-красива,
и ще прави света малко по-платоничен и бял.

И нетленна остава, защото е първа
и навярно, понеже не е изживяна съвсем.
Съвършена ли? Не. Но така е безсмъртна,
както ние, живелите тоя живот, ще умрем.
Миглена Миткова