"Саймън
Погледнах зеления предплатен телефон. Беше 20:51, девет без девет. Бяха минали почти два часа, откакто обиколките на децата във вечерта на Хелоуин бяха приключили и Грейс Вилидж беше потънал в мрак, а жителите му се готвеха за сън.
Полицейските коли щяха да патрулират през нощта, но в момента на Латроу Авеню нямаше нито една - поне доколкото можех да преценя, докато стоях във фоайето на Лорън и гледах през шпионката на входната ѝ врата. Зрението ми беше замъглено от емоции. Не от сълзи. Не плачех. Доскоро си мислех, че сълзите може би ще дойдат, че почти със сигурност ще дойдат, но не бяха. Вече бях сигурен, че няма да ги има. Сълзите са за тъга, за скръб, за разкаяние.
Не бях точно спокоен, но и не се чувствах по начин, който бих описал като нормален. Определено не. Глух звън изпълваше ушите ми и бумтящото дум-дум-дум-дум на пулса отекваше през мен като бас барабан, способен да заглуши симфоничен оркестър. Въпреки това ръката ми не трепереше, докато посягах към дръжката на вратата - богато украсена и позлатена, човек би очаквал да отваря хранилище с приказни съкровища. Но зад тази врата нямаше скъпоценности и богатства, а само опасност. Не трябваше да съм тук, в къщата на Лорън.
Обърнах се за последен път и погледнах назад към фоайето.
Тялото на Лорън се поклащаше от площадката на втория етаж, пръстите на краката ѝ бяха само на няколко педи от мраморния под. Беше неподвижна, обърната към мен, с неестествено килната надясно глава, увиснала на примка около врата ѝ. Главата ѝ изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се откъсне и ще падне на мрамора. Беше облечена в прилепнал към тялото котешки костюм, допълнен със съответния грим, изрисувани мустаци и нос; дори ноктите на ръцете и краката ѝ бяха лакирани в черно. Същинска Барби на Хелоуин, стига подобно нещо да съществуваше, а аз бях сигурен, че съществува. Опънатото въже стигаше до парапета от ковано желязо на площадката на втория етаж, която гледаше към фоайето. Колкото и красива да беше, колкото и секси да беше костюмът ѝ, видът ѝ предизвикваше у мен представата за фризер на касапин с големи парчета телешко, висящи на куки от тавана.
Весел Хелоуин, Лорън.
Пристъпих напред, но под подметката ми изхрущя парче счупено стъкло от купата за празнични сладкиши, която се беше пръснала на пода. Защо бях пристъпил към нея - за едно последно сбогом? За да обуя обувката на висок ток, която беше паднала от левия ѝ крак? Размислих и се обърнах към вратата. Дръпнах резето и отворих. Хладният октомврийски въздух нахлу в качулката, която скриваше напълно лицето ми и блокираше периферното ми зрение. Бях забравил да погледна през шпионката, преди да отворя вратата. Доста немарливо от моя страна. А тази нощ не беше за немарливи изпълнения. Тръгнах по пустите улици на Вилидж в моя костюм на Мрачния жътвар, с калъфка за възглавница в лявата ръка, като подминавах висящи от клоните скелети, надгробни камъни в предните дворове, оранжеви светлини, осветяващи храсталаците, и призраци, които ме гледаха намръщено през прозорците. Със скрита в издължената качулка глава, висок метър и осемдесет, бих могъл да бъда тръгнал на късна обиколка тийнейджър (което нямаше да мине, като се имаше предвид, че Вилидж имаше строго спазван вечерен час) или за възрастен, връщащ се от някакво парти (за което не можех да посоча домакин и адрес). Трябваше да вървя съвсем естествено, сякаш нямам никакви грижи на този свят - анонимен мъж, покрит от глава до пети в черна роба и качулка в единствената нощ на годината, в която подобно облекло не изглежда странно. Въпреки това трябваше да имам готов отговор, ако ме спре патрулна кола.
Една мъдра жена ми беше казала навремето, че най-добрите лъжи са онези, които са най-близки до истината.
Прибирам се пеша - щях да кажа, ако ме попитаха. – Малко прекалих с пиенето.
Това би трябвало да свърши работа. Частта с пиенето не беше вярна, но трудно можеше да се опровергае. Прибирането пеша у дома пък беше почти истина. Поне вървях в тази посока. Вървях през пресичащите се под прав ъгъл улици на малкото селище, стигнах до парка в югоизточния му край, минах по диагоналната пътека покрай неколцина бездомници, люлки, катерушки и група тийнейджъри, сгушили се на едно хълмче с бири, които се опитваха да скрият. Крачех, като се опитвах да се държа нормално и да си мисля за нормални неща. От много време не бях мислил за нормални неща.
Не съм се чувствал нормално от 13 май.
Започнах да играя играта "какво щеше да е, ако". Какво щеше да стане, ако не бях отишъл да се подстрижа на 13 май? Какво щеше да стане, ако деканът не ме беше повикал в кабинета си и не ме беше забавил? Десет, петнайсет секунди разлика и сигурно никога нямаше да я видя. Нямаше да зная, че се е върнала. Но това не ме успокои, така че започнах да си мисля какво предстои. Дневникът ми. Дневникът ми със зелената подвързия, за да върви на зеления ми телефон. Отървах се от него, нали? Изгорих го, превърнах го в купчина пепел в камината. Нали? Не съм го сънувал, нали? Ако полицията се добереше до този дневник, с мен щеше да е свършено.
Това също не помогна да намали нивото на стреса, така че опитах езиковите игри, към които прибягвах като малък, за да се успокоя, да забавя темпото, когато бях на път да откача - например как думата хладилник съдържа "д", но фризер не съдържа; как гроб прилича на груб и утроба на торба, но как бомба не прилича особено на бум; как платно и плътно би трябвало да се римуват, но не го правят. Не знам защо странните и противоречиви неща ме успокояват, но винаги са го правели; може би защото са ми познати, може би защото виждам много от тези черти в самия себе си.
Спрях. Краката ми внезапно и необяснимо омекнаха, заля ме изтощение, пулсът ми скочи до небето и затуптя в гърлото ми. Намирах се само на няколко крачки от Харлем Авеню, само на секунди от пресичането на границата на градчето, само на метри от излизането от Грейс Вилидж и влизането в много по-голямото градче Грейс Парк, където живеех."
Из книгата
