Дзен в бойните изкуства

Настоящата книга се издава, за да помогне на всички онези, които несъзнателно носят в себе си духът на будо и дзен, но не следват най-преките пътеки към самите тях, да им помогнат да възвърнат правилната посока към постигането на истинското будо, отървавайки се от товара на егото, превръщайки ги в защитници на изчезнала същност на будо.

Учителят Тайсен Дешимару е роден на 29 ноември, 1914 г., в Япония, в областта Сага. Неговият дядо по бащина линия е преподавал джудо на самураи през периода Мейджи, докато другият му дядо по майчина линия бил доктор по източна медицина. Баща му е човек на бизнеса и като такъв бил кмет на града. Майка му - гореща последователка на будизма, го обучава в религиозен дух. Още през своето детство Тайсен среща Дзен монаха Кодо Саваки. По-късно Дешимару учи в университета в Йокохама. Заема административен пост в обществото на Митсубиши. След войната, по време на която е в Индонезия, Дешимару продължава своето обучение при Кодо Саваки, както и практикува дзадзен. Основава Институт за азиатска култура. Преди да напусне този свят, Учителят Кодо Саваки му предава щафетата и го прави свой официален духовен приемник.

Учителят Дешимару пристига в Париж в края на 1967 г. Упълномощен е да бъде Сото Дзен представител за цяла Европа. Иуамото Зенджи, отговарящ за Сото Дзен и президент на Японската будистка федерация, казва за него, че е: "Бодхидарма на Новите времена".

Учителят Тайсен Дешимару след активна дейност за разпространение духа на Будо и Дзен в Европа, неотдавна напусна този свят. Книгите му остават за съвременния читател, за да може, макар и от време на време, последният да сверява като с компас посоката на своя индивидуален кораб. Напътствията и предупрежденията на Тайсен Дешимару черпят своята сила най-вече от факта, че самият Учител Дешимару, като пребиваващ повече от 20 години в сърцето на Западна Европа, отлично познава съвременното мислене и проблеми на модерния човек на ХХ век.

"Въведение

Трябва да се концентрирате и да се посветите върху себе си изцяло всеки ден, като че ли огън бушува в косите ви.

Би могло да се каже, че тези напътствени слова към средновековния самурай съдържат същността на това, което Дзен учителят Тайсен Дешимару би желал да каже на своя западен читател. За да практикувате Дзен или бойни изкуства, вие трябва да живеете интензивно, с цялата си душа, безрезервно - като че ли в следващия миг вие може да умрете. Липсва ли това, Дзен се превръща в обикновен ритуал, а бойните изкуства се израждат в обикновен спорт.

За да покаже нерушимата връзка между Дзен и бойните изкуства, Дешимару се завръща към времената на самураите. Повечето самураи били последователи на японската национална религия Шинто, една изключително сложна форма на анимизъм, при която всичко в природата е проникнато от дух (шин). Но те са били и силно привлечени от будизма, както се вижда от практиката в Дзен. Акцентуването на Дзен върху простотата и себеконтрола, пълното осъзнаване във всеки момент и спокойствието пред лицето на смъртта, прилягали добре към самурайския начин на живот, при който един дуел е бил винаги възможен, а разликата между живота и смъртта лежала само в един бърз удар на меча. Още по-подходяща за самураите бил фактът, че Дзен предлагал една специфична всекидневна практика: чрез дзадзен проста форма на седяща медитация, самураят е можел ефективно да укроти неуморният ум, да схване основната хармония под привидния дисонанс и да постигне единство между интуиция и действие, така необходими при кенджуцу (боят с меч). Всъщност, както изтъква Дешимару, Дзен станал известен като "религия на самурая".

Съвременните бойни изкуства, такива, като кендо, карате, джудо, айкидо се завръщат направо към "брачния съюз" между Дзен и Бушидо, към средновековния рицарски кодекс на самурая. В най-добрия случай, те са Будо. Да се преведат тези две японски думи е трудно. Буквално Бушидо означава "пътят на война" (буши - войн; до - път или пътека). Будо означава "пътят на битката" (бу - битка). Но японският йероглиф "бу", както изтъква Дешимару, означава също да прекратиш борбата, да прибереш меча в ножницата. Така ударението при Будо е не върху "бу", а върху "до". Дори "до" има един нюанс, едно по-дълбоко значение, което за западния човек е трудно да се улови; тъй като "до", пътят, е по същество безцелен, а ние от Запада отдавна сме подмамвани с цели, за излизане начело, за побеждаване.

Трудността в превеждането на "до" е отразена във въпрос, който възниква понякога през време на собствените ми работни семинари с начинаещи в бойните изкуства. Щом заговоря за практиката си по айкидо ме питат: "За какво тренирате" - отговарям, че по принцип тренирам, защото тренирам. Да, придобих известни неща, физическа кондиция и грациозност, увереност, другарство, чувство за хармония. Но дори и те бледнеят пред простата и непреодолима сила на "до", Пътят. Айкидо е моята пътека, моят път.

Учителят Дешимару подчертава, че истинските бойни изкуства приемат духа си от Будо, а не от спорта: "Нямам нищо против спорта, той тренира тялото, развива жилавост и издръжливост. Ала духът на състезание и сила, който властва над него не е добър, той отразява изкривената представа за живота. Коренът на бойните изкуства не е там"

"В духа на Дзен и Будо, всекидневният живот се превръща в състезание. Трябва да има съзнателност във всеки момент - ставайки сутрин, работейки, хранейки се, лягайки си. Ето, това е мястото за надмощие над егото."

Много хора в наши дни се обръщат към бойните изкуства като към спорт или още по-лошо, като че ли търсейки ефективен инструмент за агресия и господство. И за съжаление и нещастие, съществуват клубове, които обслужва тази клиентела. Филми за бойни изкуства, изпълнени с насилие и експлоатация допринасят за корумпирането на Будо, предлага ни се, също така, измислица за някакъв кинематографичен Джеймс Бонд, който за две седмици излиза като "майстор", като през това време става напълно вещ в някоя особено смъртоносна форма на бойните изкуства.

Знаейки всичко това, не бих се учудил, ако новопостъпилият в школата ни попита: "Колко време ще ми отнеме да овладея Айкидо?". Все още въпросът ме оставя безмълвен. Практикувам Айкидо повече от дванадесет години, през шест от които преподавам. А се чувствам значително по-далеч в "овладяването на изкуството" сега, отколкото след първите си шест месеца. Може би просто е трябвало да отговарям както Учителят Дешимару, когато му бе зададен подобен въпрос: "Колко години трябва да практикувам дзадзен?"
-"Докато умреш."
Из книгата