"Велики четвъртък, 29 март 2018 година. Мекото вечерно слънце обливаше Франкфуртската централна гара; пътниците, които чакаха на девети коловоз, хвърляха дълги сенки. Точно в шест и половина вечерта Таня Арнхайм отпътува от Берлин с бързия влак. Когато Джеръм Даймлер, който държеше в ръка торба с току-що приготвени печива, видя Таня да слиза от вагон-ресторанта, за миг се зачуди дали да я пресрещне; после обаче реши, че ще е по-шармантно просто да остане на място. Таня, която беше прибрала правата си коса с гел зад ушите и носеше слушалки, задърпа куфара право към Джеръм, без да го забелязва. Джеръм не се сдържа, разсмя се и когато Таня най-после го съгледа сред преминаващите пътници, също засия, което Джеръм прие за добър знак, понеже за Таня Арнхайм можеше да се каже, че не дава израз на чувствата си. И изведнъж - ясните, искрящи очи, равните зъби. Таня си свали слушалките; с Джеръм се целунаха.
– Как е, гладна ли си?
Излишно беше да задава този въпрос, защото Таня най-често беше гладна, камо ли след четиричасово пътуване с влак.
– Поседях във вагон-ресторанта, равиолите бяха окей.
Целунаха се още веднъж.
– Да се прибираме ли? Или да пийнем по нещо тук някъде? - Джеръм смигна. Таня му отвърна с намигване.
– Да пийнем у вас.
Двамата поеха ръка за ръка към четвърта линия на метрото. Джеръм рядко се решаваше да мине през тълпа от хора, хванал момиче за ръка, но с Таня дори не му хрумваше да се запита как изглеждат отстрани. Пред един щанд за прясно изцедени сокове се беше образувала къса опашка; в просторния магазин за списания до филиала на Burger King още имаше клиенти, дошли да си купят някое и друго лъскаво издание.
При последното си гостуване Таня призна, че ù доставя далеч по-голямо удоволствие да изпраща на приятелите си кратки видеозаписи и снимки от провинцията, отколкото от столицата, която всички познаваха. Професията ù я задължаваше често да снове с влак из Германия, Австрия и Швейцария; освен това се стараеше поне веднъж годишно да предприема далечни пътувания. Смяташе, че много хора прахосват потенциала си, понеже не се осмеляват да напуснат собствената си вселена. Джеръм беше съгласен с нея.
Седнаха един до друг във влака и се целунаха със затворени очи. Джеръм се наслаждаваше на ролята си на свръхщастлив партньор в хетеросексуална двойка. В някакъв момент дори превърна четвърта линия към Енкхайм в сцена на своята суета, в следващия обаче напълно забрави за обкръжаващия го свят. Когато в паузата насред две целувки обви театрално с ръка сравнително широките рамене на Таня, на устата му се изписа кротка усмивка. Забеляза, че няма пълен контрол над мимиките си, и това му се видя добър знак. Хареса му мисълта, че ако можеше да се погледне отстрани, докато седи в метрото, вероятно сам на себе си би се видял непоносим. Да хареса мисъл, която би смутила друг, беше нещо типично за новия Джеръм, който междувременно, сякаш на шега, се беше научил да прави разлика между вътрешната личност, която само той познаваше, и външната, състояща се от белезите, които му приписваше околният свят. Външната личност той извеждаше от снимките и от огледалото - с тяхна помощ с лекота догаждаше чуждите погледи, догадки и асоциации. До вътрешната си личност той се докосваше най-вече щом затвореше очи веднъж дневно, за да си даде вид, че медитира. През изминалите единайсет месеца така и не беше достигнал до състояние, което би могъл да определи като класически медитативно, защото в действителност нямаше желание да слага край на размишленията. При все това имаше чувството, че опитите за медитация му носят някакви позитиви. Вярваше, че гласът, който нареждаше в главата му в такива моменти и с нещо напомняше на компютърния четец на лаптопа, е гласът на вътрешната му личност. Откакто познаваше този глас, Джеръм беше престанал да се дразни на чуждите погледи; нищо вече не можеше да го спре от време на време да носи по-крещящи аксесоари, както по-предната петък вечер, когато си сложи оранжеви слънчеви очила, марка Oakley, от 1999 година. Джеръм се изненада, че пътниците в метрото, които се взираха в телефона си, са относително малко. Една тийнейджърка зяпаше Таня. Момичето беше забележително добре гримирано.
– Дали пък не те следва в Инстаграм? - подшушна Джеръм.
Таня си беше изработила специален поглед за чуждото любопитство.
– Просто ми харесва обувките - отвърна тя.
Откакто публикува новелата Нов паноптикум преди три години и половина, лицето ù доби известност сред изкушените от литературата хора. Тъй като в книгата ѝ се разказваше за гмурването във виртуалната реалност на четирима приятели, все
мъже, насред едно селско училище, я бяха канили като експерт по темата в токшоуто на Маркус Ланц. Въпреки недоразумението Таня прие поканата с благодарност, но по време на предаването подчерта, че разбира от виртуална реалност колкото всеки човек, който е проверявал в Google какво значи терминът. Това нейно поведение беше разтълкувано от едни като кокетно и надменно, а от други - като откровено и освежаващо. Лиъм, главният герой на новелата, създаваше виртуална реалност, чрез която приятелите му да упражняват контрол над сексуалния си нагон, докато ревнив другар, напуснал групичката, не хакваше системата и не настройваше героите един срещу друг. Докато чете новелата, Джеръм се посмя едно хубаво. Прехвърли множеството критики за книгата едва когато се запозна лично с Таня. Явно всеки човек беше открил свой път за тълкувание на Нов паноптикум. Някои фенове стигаха дотам да твърдят, че четивото ги променило. А онези, които не харесаха новелата, се гордееха донемайкъде с неодобрението си към книга, която явно значеше нещо за други, тъй като това им вдъхваше усещане за мрачно превъзходство. Смелостта на Таня да пише за мъже, макар да беше жена, беше разкритикувана в две статии, чиито автори бяха жени. А в есето си един университетски доцент изтъкваше, че Таня Арнхайм, чиито черти неизбежно се описваха като особени, представлява нещо като арт икона за хомосексуалните академични служители на възраст между двайсет и четиридесет и пет години."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас
