"Правило № 17
Чаят се сервира своевременно четири пъти дневно.
– Тирана ни зове.
Грейс вдигна поглед от малкото си бюро в задната част на книжарницата. Тук тя се занимаваше с всичко онова, което останалите служители наричаха книжа: купчините писма, молби, реклами, журнали, вестници, визитки, каталози, списания, съобщения, покани и всякакви други неща, чрез които книжарница Блумсбъри общуваше с външния свят.
Колежката ѝ Вивиан стоеше на вратата и люлееше чайника в дясната си ръка. Беше понеделник сутрин и именно тя отговаряше за чая в единайсет часа в първия ден от седмицата.
– Бушонът на готварската печка отново гръмна - обяви тя с намръщено лице. – Както знаеш, те не могат да съществуват без чая си. А днес Тирана е в особено настроение.
Тирана си имаше име, но Вивиан отказваше да го използва, когато бяха насаме, и Грейс често осъзнаваше, че самата тя го избягва - това бе поредният пример как отношението на Вивиан към работата се отразяваше на собственото ѝ отношение. Грейс се изправи и остави купчината листи на бюрото пред себе си.
– Ако те чуе да го наричаш така...
– Не може да ме чуе. Не чува нищо друго, освен собствения си глас.
Грейс поклати глава и едва успя да сдържи усмивката си. Двете работеха в книжарницата от края на войната. Всъщност приятелството ѝ с Вивиан беше една от главните причини да остане. Е, и заплатата, разбира се. И фактът, че съпругът ѝ беше безработен и не можеха да си позволят да се лишат от тези пари. И заради времето, което прекарваше далеч от своите буйни и взискателни момчета. И заради страха от драстична промяна. В крайна сметка Грейс имаше доста причини да остане на работа в книжарницата. Не беше сигурна защо Вивиан го прави.
– Дътън още ли го няма? - попита Вивиан, като погледна към празния кабинет зад Грейс.
Хърбърт Дътън, дългогодишният управител на книжарницата, така и не получи прякор от Вивиан, нито дори намек за симпатия от нейна страна. Той не беше от типа мъже, които човек би се наел да преценява, защото бе безкрайно сдържан.
– На лекар е.
– Отново?
Вивиан повдигна вежди, но Грейс само сви рамене в отговор. Те бяха единствените жени сред служителите на книжарница Блумсбъри и бяха овладели до съвършенство изкуството на мълчаливото общуване - разбираха се единствено с помощта на вдигнати вежди, подръпване на ухото или едва доловим жест с ръка.
Вивиан остави чайника върху близкия шкаф за документи и двете поеха безмълвно към сутерена. Винаги, когато вървяха заедно по коридорите на книжарницата, еднаквият им ръст и шитите по поръчка дрехи им придаваха непреклонен вид, който караше мъжете инстинктивно да се свиват и отдръпнат. Двете жени бяха необичайно високи, но фигурите им бяха съвсем различни. Грейс имаше широки рамене, които не се нуждаеха от модерните по онова време допълнителни подплънки, открито лице без грим със свеж тен с оттенък на праскови със сметана - единственото наследство от семейството ѝ, което поколения наред се беше занимавало със земеделие из хълмовете на Йоркшър. Обличаше се в семпли дрехи, които подхождаха на ръста ѝ - строги сака във военен стил и тесни прави поли до коляното, обувки с ниски токове, удобни за ходене. Впечатлението за финес идваше от спокойните сиви очи и великолепната кестенява коса с лек червеникав нюанс, която винаги бе прибрана в спретнат кок.
Вивиан беше слаба и стройна като газела - и бърза като мълния при всяко недоволство или изблик на нетърпение. Предпочиташе да се облича в черно, защото този цвят подчертаваше фигурата ѝ - най-често избираше вълнени поли и пуловери, украсени с удивителна викторианска брошка с аметист, единствен спомен от любимата ѝ баба. Вивиан винаги носеше драматичен грим, чиято цел бе да респектира околните: давайки си вид, че притежава пълен контрол над самата себе си, тя успяваше да държи всички на разстояние.
На път за сутерена двете жени минаха покрай кабинета с големи прозорци на мистър Дътън, който беше управител на книжарницата и най-дългогодишният ѝ служител. За да стигнат до задното стълбище, което Вивиан наричаше Виа Инферно, те трябваше да си проправят път покрай струпаните един върху друг кашони с книги, които получаваха всеки ден от различни издателства, търгове, фалирали фирми и продажби на имения из Централна Англия и по-далечни места. Книжарницата продаваше над петстотин книги седмично, така че се нуждаеше от постоянно и солидно попълване на запасите от всички тези източници."
Из книгата