"Слязох с асансьора в моргата. Под наситената миризма на дезодорант въздухът беше зловонен, една флуоресцентна лампа примигваше така, че предизвикваше световъртеж, покритият с бели плочки под беше мръсен и по него имаше капки кръв, тухлените стени бяха издраскани и покрити с петна, а червените кошчета за биологични отпадъци преливаха.
Беше няколко минути след девет сутринта, първи ноември, а вчера беше най-смъртоносният Хелоуин в историята на Северна Вирджиния. Хората бяха заети да убиват себе си и други, времето беше опасно бурно. Бях си тръгнала от офиса в Александрия късно и се бях върнала преди развиделяване. Бяхме сериозно изостанали и сега щях да съм в залата за аутопсии, ако не бях извикана на местопрестъпление, което обещаваше да бъде кошмар.
Бяха убити двама души, разположили се на лагер при една изоставена златна мина на стотина километра югозападно оттук. Примитивните пущинаци на Бъкингам Рън не са особено популярно за туристи място и бях потърсила информация за тях, за да получа по-добра представа какво да очаквам. Офисът на главния съдебен лекар във Вирджиния не беше имал случай от онези места през цялата си осемдесет и няколко годишна история. Това не означаваше, че не е имало смъртни случаи, за които никой не знае.
Бъкингам Рън не беше картографиран нито достъпен за превозни средства и нямаше да посмея да го мина пеша. Хиляди акри земя, надупчени от минни шахти и тунели, както и други застрашаващи живота опасности, включващи замърсяване с отрови. Никой не можеше да каже какво ли може да живее в огромната гориста територия, останала сравнително недокосната от човешките същества още преди времето на Гражданската война.
Едва ли е нужно да казвам, че в района има големи диви животни, може би такива, които повечето хора не биха могли да си представят - и нямам предвид единствено мечки. Пред очите ми непрекъснато изникваха картини от видеозаписите, които Пийт Марино изпращаше, откакто беше пристигнал на място. Голото тяло на жената, пронизано от туристически щеки, се носи в езерото, което отразява есенните цветове. Лагерът беше пръснат недалеч от входа на изоставената златна мина с поставени преди повече от два века предупредителни табели ОПАСНО и НЕ ВЛИЗАЙ, които едва се разчитаха.
Марино снимаше с телефона си, докато осветяваше минната шахта, разкривайки тяло, попаднало под срутило се дървено скеле; окървавеното лице на трупа се взираше сляпо нагоре. Чувах стъпките на Марино по чакъла, видях лъча на фенера му да играе по ръждиви железни релси... Миньорска количка, забулена в паяжини... И после възклицанието му "Мамка му", когато фенерът освети отпечатък от бос крак, оставен сякаш от гигант...
Изпратих съобщение до сателитния му телефон: Напускам сградата.
Марино беше бивш детектив от отдел Убийства и съм работила с него през по-голямата част от кариерата си. Той беше моят специалист криминолог. Преди няколко часа беше пристигнал по въздух на местопрестъплението със следователи от Сикрет Сървис. Правеше оглед на мястото преди да пристигна и беше много развълнуван от "най-голямата находка в живота ми", както се изрази. Не споделях позитивното му отношение към веществени доказателства, които са сензационни и най-вероятно фалшиви. Откъдето и да погледнех на нещата, ми се струваше, че ще си имаме работа с истинска каша.
Ако искаш да донеса нещо, казвай - написах с палци, докато бутах вратата на дамската тоалетна.
Намерих пипнешком ключа на стената и запалих лампата в малкото като килер помещение с умивалник, тоалетна чиния и пластмасов стол с разкривени крака. От доста време бях програмирана да не пропускам шанса да ползвам тоалетната. Преди години можеше да съм единствената жена на местопрестъплението, може би с изключение на жертвата. На местопрестъпления не можех да използвам тоалетната, а там, където отивах сега, нямаше да има такава.
Докато си миех ръцете със служебния сапун, компютризираният ми умен пръстен ми сигнализира, че Марино отговаря на съобщението ми. Избърсах се с евтина хартиена салфетка и отключих телефона си."
Из книгата
