Докато паметта ми е жива

Наблюдавам се отстрани като в добър документален филм - гърча се от скрупули, като че ли искам да се оправдая за нещо, което е разбираемо. Всъщност какво искам да защитя - филмите си от забрава или да долажа, че животът ми не е протекъл напразно?
В най-мрачните си мисли относно професията и ползата от нея стигам до извода, че съм преливала от пустото в празното. А колко по-полезна работа бих свършила, ако си останех в училището! Защото документалното кино по онова време по функциите си, не и по съдържанието си, беше елитарно изкуство. Не цялото, разбира се, но това, което ние, няколкото донкихотовци, правехме. А то наистина беше като висшата мода в модния свят, с тази разлика, че висшата мода по правило обслужва елита, а нашето документално кино в най-добрите си изяви нямаше нищо общо с тогавашния елит.
Е, имаше и допирни точки с него. Елитът осигуряваше средства за производството на филми, това не бива да се подценява, пък и отпускаше пари за фестивали, за награди, за коктейли - за тази елитарна страна на документалното кино и създателите му. А после качваше филмите на лавиците, включително и наградените, и ги обричаше на забрава.
Невена Тошева