Кратка история на времето

От Големия взрив до черните дупки. Имало ли е времето начало? Може ли времето да тече назад? Безкрайна ли е Вселената, или е ограничена? Това са само някои от въпросите, разглеждани в този всепризнат шедьовър, който започва с преглед на големите теории за устройството на космоса от Нютон до Айнщайн, преди да навлезе в същността на тайните, които продължават да се крият в сърцето на пространство-времето.

"Тази книга съчетава удивлението на детето с интелекта на гения. Поемаме на пътешествие из Вселената на Хокинг."
Сънди Таймс

"Един от най-гениалните учени след Айнщайн."
Дейли Експрес

"Властелинът на Вселената... Смелото пътуване на един учен до границите на Космоса."
Нюзуик

"Веднъж един известен учен (някои казват, че става дума за Бъртранд Ръсел) изнасял публична лекция по астрономия. Той описал как Земята обикаля около Слънцето и как на свой ред Слънцето обикаля около центъра на огромното струпване от звезди, което наричаме наша галактика. В края на лекцията дребна възрастна дама в дъното на залата се изправила и казала: "Това, което ни разказахте, са глупости. Светът представлява плитка чиния, поставена на гърба на гигантска костенурка". Ученият снизходително се усмихнал и я попитал: "А на какво се крепи костенурката?". "Вие сте много съобразителен, млади човече - отговорила възрастната дама. - Но под тази костенурка надолу има все костенурки!".

Много хора днес биха нарекли нелепа картината на нашата Вселена като безкрайна кула от костенурки, но защо смятаме, че знаем по-добре? Какво знаем за Вселената и как го знаем? Откъде е дошла Вселената и накъде отива? Има ли начало и ако има,?то какво е било преди това? Какво представлява времето? Ще има ли то някога край? Съвременните постижения във физиката и фантастичните нови технологии ни дадоха възможност да предложим отговори на някои от тези отколешни въпроси. Някой ден тези отговори могат да ни се сторят така очевидни, както въртенето на Земята около Слънцето, или така невероятни, както кулата от костенурки. Само времето (каквото и да означава то) ще ни каже.

Още през 340 г. пр.н.е. гръцкият философ Аристотел дава два сериозни аргумента в полза на това, че Земята е кръгла, а не плоска. На първо място той разбрал, че лунните затъмнения настъпват, когато Земята застане между Слънцето и Луната. Земната сянка върху Луната била винаги кръгла, а това е възможно само ако Земята е сферична. Ако Земята беше плосък диск, сянката би трябвало да е издължена и елипсовидна, освен ако затъмненията настъпват само тогава, когато Слънцето е точно зад центъра на диска. На второ място, от пътешествията си гърците знаели, че в южните райони Полярната звезда се вижда по-ниско на небето, отколкото в северните (понеже Полярната звезда е над Северния полюс, наблюдател от Северния географски полюс би я виждал точно над себе си, но за друг наблюдател от екватора тя би се виждала ниско над хоризонта). От разликата във видимите положения на Полярната звезда в Египет и в Гърция Аристотел дори споменал оценка за обиколката на Земята? - 400 000 стадия. Точната дължина на стадия не е известна, но вероятно е била около 200 ярда, а ако е така, то оценката на Аристотел би била приблизително два пъти по-голяма от сега възприетата стойност. Гърците разполагали и с трети аргумент за това, че Земята е кръгла, защото как иначе първо ще се виждат платната на приближаващия кораб над хоризонта, а едва по-късно неговият корпус?

Аристотел смятал, че Земята е неподвижна и че Слънцето, Луната, планетите и звездите обикалят по кръгови орбити около нея. Той вярвал, че е така, защото по необясними причини смятал Земята за център на Вселената, а кръговото движение за най-съвършеното. Тази идея била доразвита от Птолемей през II в. н.е. в завършен космологичен модел. Земята се намира в центъра, обградена от осемте сфери, носещи Луната, Слънцето, звездите и петте тогава известни планети Меркурий, Венера, Марс, Юпитер и Сатурн.

Самите планети се движат по по-малки окръжности, прикрепени към съответните им сфери, за да се обяснят наблюдаваните за тях твърде сложни пътища по небето. Върху най-външната сфера били така наречените неподвижни звезди, които винаги заемат едни и същи относителни положения, но се въртят съвместно по небето. Какво има зад последната сфера, така и не е станало ясно, но сигурно не е била част от наблюдаемата от човечеството Вселена.

Моделът на Птолемей представлявал достатъчно точна система за предсказване на положенията на небесните тела. Но за точното предсказване на тези положения Птолемей трябвало да приеме допускането, че Луната следва път, по който понякога идва два пъти по-близо до Земята, а това би означавало, че понякога Луната трябва да се вижда два пъти по-голяма! Птолемей съзнавал този недостатък на модела си, но въпреки това неговият модел бил широко, макар и не всеобщо приет. Той бил възприет от християнската църква като картина на Вселената, която отговаря на Светото писание, заради голямото предимство, че извън сферата на неподвижните звезди оставало достатъчно място за небесата и ада."
Из книгата