"В една ясна майска сутрин, толкова рано, че последните пипала на мъглата все още бяха надвиснали над широката река, бял ван спря на склона над малко френско градче. От него слезе мъж, пристъпи към шосето и протегна широко ръце, докато се наслаждаваше на познатата гледка. Беше в разцвета на силите си и това личеше по изправената му стойка и енергичната му походка, но докато отпускаше мускулите си, той внимателно опипа корема си за тлъстини, притеснен дали любовта към храната не е заплаха за хубава му фигура в това неудобно пролетно време, след края на ръгби сезона и преди началото на ловния. Вместо пълната си униформа носеше единствено идеално изгладена синя риза с еполети, но без вратовръзка, тъмносини панталони и черни ботуши. Гъстата му тъмна коса беше подстригана късо, топлите му кафяви очи искряха, а широката му уста му придаваше вид на човек, който сякаш винаги е на прага да се засмее. На емблемата на гърдите му и отстрани на микробуса бяха изписани думите Градска полиция. Доста прашната му фуражка беше оставена на пътническата седалка.
В багажника на колата имаше щанга, захранващи кабели, кошница пресни яйца и още една с първата реколта от пролетния грах за сезона. Две тенисракети, един чифт обувки за ръгби и един за тренировки, заедно с голяма торба, пълна с различни видове спортно облекло, бяха част от бъркотията, оплетена в старо рибарско влакно. Под тях имаше комплект за първа помощ, малко куфарче с инструменти, завивка, кошница за пикник, заредена с чинии и чаши, сол и пипер, глава лук и джобно ножче Лагиол с костена дръжка и тирбушон. Прибрана грижливо под предната седалка беше една недотам законна бутилка бренди от дружелюбен фермер. Щеше да го използва за направата на личното производство орехов ликьор веднага след като зелените орехи станеха готови за празненствата в чест на Света Екатерина. Беноа Куреж, шеф на полицията в малката община Сен Дьони и нейните 2900 жители, познат на всички като Брюно, беше винаги подготвен.
Или поне почти винаги. Не носеше тактически колан, на който по принцип се закрепяха кобур с пистолет, белезници, фенерче, ключове и бележник, както и всеки друг товар, който забавяше с тежестта си френските полицаи. Със сигурност можеха да бъдат намерени някакви стари белезници някъде сред безпорядъка в багажника, но Брюно отдавна вече беше забравил къде е оставил ключа за тях. Имаше си фенерче и непрекъснато си напомняше наум, че трябва да му смени батериите с нови в близките няколко дни. В жабката на колата държеше бележник и няколко молива, но бележникът вече беше изписан с разни рецепти, както и със записките му като протоколчик на последната среща на тенисклуба (които все още не беше въвел в темпераментния стар компютър в офиса, защото трудно се спогаждаше с него). Някъде там беше оставил и списък с имената и телефонните номера на малчуганите - децата, които посещаваха неговия тренировъчен курс по ръгби.
Пистолетът на Брюно беше поостарял полуавтоматичен деветмилиметров MAB, който държеше под ключ в сейфа на офиса си в общината и го вадеше оттам веднъж годишно за опреснителния курс на жандармерийския полигон в Перигьо. Беше го използвал само три пъти през осемте си години в градската полиция. Първия път заради бясно куче, забелязано в съседните общини, с което полицията трябваше да се заеме. Вторият беше когато президентът на Франция мина през община Сен Дьони на път към известните пещерни рисунки на Ласко. Тогава се беше отбил, за да поздрави стар познайник - Жерар Манжан, кмет на Сен Дьони и шеф на Брюно. Брюно беше козирувал на лидера на нацията и гордо беше охранявал външния вход на общината, докато чоплеше клюки с далеч по-добре въоръжената президентска охрана, в чиито редици беше попаднал и един бивш съратник на Брюно от бойното поле. Третият път беше заради боксиращо се кенгуру, избягало от местен цирк, но тази история щеше да остане за друго време. Брюно никога не беше използвал пистолета си по служба, постижение, с което много се гордееше, въпреки че рядко го споменаваше. Разбира се, като повечето мъже (и немалко жени) от община Сен Дьони, той почти всеки ден ходеше на лов, когато се откриеше сезонът, и обикновено успяваше да улучи целта, като се изключеха моментите, когато стреляше по прочутите лукави бекаси, чийто вкус му се услаждаше много повече от тези на всяка друга птица.
Брюно огледа градчето със задоволство, а то в свежата ранна сутрин изглеждаше като че ли Дядо Господ го е създал чудодейно за една нощ. Погледът му се задържа върху отражението на слънчевите лъчи, които блещукаха и танцуваха по повърхността на водата на река Везер, преминаваща под стария каменен мост. Цялото течение бе озарено в нюанси на алено и златисто, сякаш слънцето беше сглобило магически калейдоскоп, който хвърляше отблясъци по тревата под върбите и танцуваше по меденожълтите фасади на старинните къщи по поречието на реката. Шарени отблясъци идваха от ветропоказателя на островърхата църковна кула и орела на върха на градския военен мемориал, където същия ден предстоеше да се проведе церемония точно в дванайсет на обяд със задължителното му присъствие, пъстри светлинки се отразяваха и от предните стъкла на хромираните части на коли и каравани, паркирани зад медицинския център.
Целият пейзаж изглеждаше пасторален в началото на работния ден, когато първите клиенти тепърва се насочваха към кафето на Фоке. Въпреки че се намираше високо над града, Брюно можеше да чуе стържещия звук на металната решетка, която оповестяваше отварянето на Леспинас Табак - в който освен цигари се продаваха и въдици, пистолети и муниции. Колко логично, помисли си Брюно, да продават всички тези смъртоносни неща в един магазин. Нямаше нужда да проверява, за да знае, че мадам Леспинас отваря магазина, а нейният съпруг се насочва към кафето за първата от множество малки чашки бяло вино, които щяха да го държат блажено опиянен до края на деня.
Служителите в общината също се бяха отбили в заведението на Фоке и лакомо похапваха кроасани и отпиваха кафе, докато прелистваха страниците на сутрешния Сюд-Уест. Непосредствено до тях неколцина старци, вглъбени в състезателната програма, се наслаждаваха на първата си чашка вино за деня. Башело, обущарят, също започваше деня с чашка в кафето на Фоке, докато неговият съсед и смъртен враг Жан-Пиер, собственик на магазина за велосипеди, посрещаше своя в кафе Либерасион, което държеше Иван. Враждата им извираше още от времената на Съпротивата, когато единият от тях членувал в комунистическата партия, а другият бил част от Арме Секрет на Дьо Гол, но Брюно нямаше спомен коя от всичките. Знаеше единствено, че след края на войната двамата не си казвали и дума и не позволявали и на своите семейства да разменят повече от едно сковано бонжур, както и че отдали голяма част от времето си на потайни, но целенасочени усилия да съблазнят съпругата на другия. Веднъж кметът беше споделил с Брюно по време на една приятелска вечеря, че и двамата били постигнали тази своя цел. Въпреки това Брюно си имаше едно наум, когато трябва да преценява истинността на подобни слухове за изневери и забранени страсти, и тъй като той самият се стараеше да бъде дискретен със своите лични връзки, с удоволствие се отнасяше към чуждите по подобен начин.
Сутрешните навици се бяха превърнали в ритуали, заслужаващи уважение - традиции като тези на семействата да купуват всеки ден хляб единствено от една от четирите пекарни в града, освен в онези отпускарски седмици, когато бяха принудени да критикуват друга пекарна и да се оплакват от различния вкус на хляба. Брюно познаваше тези традиции толкова добре, колкото своите собствени - да прави упражнения, докато слуша радио Перигор, да си вземе душ, като използва специалния си шампоан, предназначен да се бори с надвисналата опасност от оплешивяване, и сапун с аромат на зелена ябълка. След това да нахрани кокошките, докато се свари кафето, а после да си раздели препечените крайчета на багетата от предишния ден със своето куче Жижи.
Погледна пещерите във варовиковите скали отвъд малкото поточе, вливащо се в реката. Те го приканваха със своята тъмнина, загадъчните надписи и рисунки, които привличаха учени и туристи. Оттам и името им, дадено от туристическия офис - Люлката на човечеството. Казваха, че това е най-дълго обитаваното място в Европа. От ледниковата ера през периодите на затопляне, наводнения, войни, глад там живеели хора цели четирийсет хиляди години. Дори Брюно, който така и не беше разгледал всички пещери и рисунки, можеше да разбере защо мислят така.
Долу на брега на реката лудата англичанка поеше коня си след края на сутрешната си езда. Лъщящите ѝ черни ботуши, кремавият брич и черното ѝ яке, както винаги, бяха пример за идеалното облекло за езда. Златистата ѝ коса се мяташе като лисича опашка зад стегнатата черна шапка. За миг той се зачуди защо ли изобщо я смятат за луда. Жената винаги изглеждаше напълно здравомислеща, а и явно добре се справяше с управлението на малката си къща за гости. Дори говореше на разбираем френски, на което не бяха способни повечето англичани, установили се в околността. Той проследи с поглед пътя покрай реката и видя пристигащите камиони, в които се возеха местните фермери на път към седмичния пазар. Скоро щеше да започне смяната му. Той извади единствената част от екипировката си, която винаги държеше подръка - телефона, и набра познатия номер на Хотел дьо ла Гар.
– Някакви следи от тях, Мари? - попита Брюно. – Вчера са били забелязани на пазара в Сент Алвер, следователно са някъде наоколо.
– Нямаше никой снощи, освен обичайните господа, които останаха заради проекта в музея, и един испански тираджия - отвърна Мари, която държеше малкия хотел близо до гарата. – При последното си посещение не откриха нищо и ги чух да обсъждат наемането на кола в Перигьо, за да ви объркат. Мамицата им на тия Гестапо!
Брюно беше по-лоялен към малката общност и нейния кмет, отколкото към действащите закони на Франция, особено когато всъщност бяха на Брюксел, и участваше в постоянна игра на котка и мишка с инспекторите от Европейския съюз, натоварени с тежката задача да проследят прилагането на европейските хигиенни изисквания във френските пазари. Хигиената е хубаво нещо, но жителите на община Сен Дьони са правели сирена и пастет от гъши дроб, както и свински рилети, векове преди ЕС дори да бъде измислен и с недоволство приемаха критиките на бюрократите, които определяха какво да продават и какво не. Заедно с останалите членове на градската полиция в региона Брюно беше създал сложна система от ранни предупредителни знаци, чрез които да информира дребните търговци на пазара за посещенията на инспекторите.
Тези инспектори, познати още като Гестапо в тази част на Франция, приела много сериозно патриотичната си задача да се брани срещу немската окупация, бяха започнали посещенията си на пазарите на Перигьо с официална кола с червен белгийски регистрационен номер. По време на втората им визита, за изненада на Брюно, бяха пробити и четирите гуми на колата. След това пристигнаха с кола с уж парижки номер, но и за тази кола жителите се погрижиха, като приложиха старите методи на Съпротивата, и Брюно започна да се притеснява дали местните контрадействия не са прекалени. Имаше представа кой стои зад инцидентите с гуми и му отправи няколко дискретни предупреждения с надеждата, че нещата ще се уталожат. Нямаше смисъл да прибягват до насилие, ако разузнавателните системи можеха да гарантират чистотата на пазарите преди пристигането на инспекторите.
Ала инспекторите смениха тактиката си и почнаха да пристигат с влак и да остават да пренощуват в хотелчетата до гарата. Това обаче означаваше, че камериерките можеха лесно да ги забележат, а те, от своя страна, имаха братовчеди в бранша или поне купуваха редовно от производители козе сирене и пастет от гъши дроб, домашни сладка, масла, подправени с орехи или трюфели, както и конфитюрите, които издигаха този край на Франция до самия връх на гастрономията. Затова Брюно бе убеден, че щом има подкрепата на кмета на Сен Дьони и на всички избрани от местните общински съветници, дори на комуниста Монсури, разполага с легитимната власт и задължение да защитава своите съседи и приятели от идиотите в Брюксел, чиято идея за храната се състоеше от миди и пържени картофи, а дори и тях опозоряваха с индустриалната майонеза само защото нямаха търпението да си направят домашна.
И така сега инспекторите бяха решили да заложат на нова стратегия - да наемат кола от местен бизнес, за да могат по-лесно да подготвят засада, както и да се измъкнат със здрави гуми след това. Успешно бяха наложили четири глоби вчера в Сент Алвер, но нямаше да успеят в Сен Дьони, чийто уважаван пазар съществуваше от цели седемстотин години. Не и ако зависеше от Брюно.
Хвърли последен поглед към късчето рай, което му бе поверено, и след това си пое дълбоко дъх. Беше готов за този ден. Качи се във вана и си припомни как един турист му беше споделил една немска пословица. Обичаше да си я повтаря в красиви летни утрини като тази, а именно, че самият връх на щастието е да живееш като Бог във Франция."
Из книгата
