Заведи ме в теб. 33 звездни мъжки истории и още една пак за мъже

Каня ви на среща не с медийни образи, а с истински хора - 33^-ма известни български мъже и една известна българска жена, която разказва за мъжете с главни роли в живота ѝ. Ще прочетете за фигури с голям мащаб и за професионалисти в областта на политиката, медиите, киното, театъра, музиката, изобразителното изкуство... Те са огледало на успеха по нашите ширини. И не само.

Азис, Александър Кадиев, Алфредо Торес, Андрей Баташов, Бойко Борисов, Веселин Маринов, Виктор Пасков, Виктор Чучков, Галин Стоев, Георги Стайков, Георги Тошев, Деян Донков, Димо Алексиев, Йордан Камджалов, Калин Терзийски, Коцето Калки, Красимир Иванов, Любен Дилов-син, Мариан Кюрпанов, Митко Пайнера, Орлин Павлов, Петър Дундаков, Слави Трифонов, Стефан Божков, Стойчо Керев, Тед Кочев, Тодор Колев, Фънки, Христо Мутафчиев, проф. Юлиан Вучков, Юрий Ангелов, Явор Гърдев, Ярив Лернер, Лиза Шопова.

Лилия ИлиЕва е лайфстайл журналист, настоящ редактор. Пише във водещи за България лайфстайл издания като сп. EVA, Grazia, Playboy, Максимум, Мода, Бон Апети и други. Магистър по българска филология и журналистика в СУ Св. Климент Охридски. Носител на специалната награда на конкурса по европейска журналистика на Европейския съюз - For Diversity Against Discrimination през 2007 г.

Интервютата ѝ са излъчвани в ефира на сутрешното предаване 100% будни на БНТ. Тя е автор на книгите Фондацията (2016 г.), с която излиза дебютният албум на едноименната българска супергрупа, Прошката не ми понася и Delete. Без сбогуване. Преводач е на автобиографията на френската певица Патрисия Каас - Сянката на гласа ми (2013 г.), и на биографията на солокитариста на британската група Queen Брайън Мей - Брайън Мей, Цялата история на Queen (2016 г.).

"Предговор от проф. Георги Лозанов

Уважаеми читатели, Интервютата в тази книга, излизали в Ева и в други лайфстайл списания, ме върнаха към една случка от времето на техния издателски бум. В чакалнята на летището младеж иска разрешение да седне на свободното място до симпатично момиче, зачело се в някакво такова лъскаво списание. Тя с усмивка го кани, заговарят се и не след дълго го пита:
– С какво се занимавате?
– С журналистика - отговаря ѝ той не без стаена гордост.
– Как можахте да си изберете толкова досадна професия - слага точка на разговора тя и отново потъва в списанието си.

Защо ли симпатично момиче, видимо привлечено от лайфстайл журналистиката, е толкова сърдито на журналистиката в общ смисъл? Вероятната причина е, че за първата е важно какво му е интересно на обществото, докато за втората - какъв е общественият интерес, а те често не съвпадат - не ти е интересен собственият ти интерес. И на редовия журналист му се налага да говори на хора, които не искат да го слушат и дори откровено го замерят с възражения от типа Докога ще ни занимавате с тая съдебна реформа?, Какво значение има кои ще са ни евродепутати?, Стига с тия лоши новини! и т.н. Лайфстайл журналистиката няма такъв проблем - тя следи какво е интересно на масовата аудитория и веднага ѝ го поднася на тепсия. Оказва се, че младежът от летището знае как да се възползва от това, нищо че е редови журналист, и тихо споделя с момичето:
– На корицата на вашето списание е моето първо гадже. - След тези думи тя вече не откъсна поглед от случайния си спътник.

Може ли обаче лайфстайл журналистиката, въпреки че се води от масовия интерес, да е в полза и на обществения? Интервютата на Лилия Илиева са такъв пример. Затова те смело напуснат родното си място - медиите, където няма нищо по-старо от вчерашен вестник или миналогодишно списание, за да се подредят в книга с надеждата, че посланията им не са зависими от календара. Но без въобще да се правят на нещо повече от лайфстайл журналистика - героите им спазват жанра и говорят за детството и децата си, за любимите си хора и дестинации, за интимните си връзки и раздели, за страховете и провалите си, за пороците и вярата си, за изкушенията и кумирите си, за виното и трапезните си предпочитания... Ще научите например, че Азис обича попска яхния, Алфредо Торес - пиле с портокали, Веселин Маринов - салата с домати, зелени печени чушки, лук и много настъргано сирене, а Йордан Камджалов предпочита салата Капрезе, Виктор Чуков - италианска кухня, Митьо Пайнера - морска и речна риба, Димо Алексиев - киноа и булгур, Любен Дилов - октоподи, Коцето Калки - собственоръчно направено сладко от круши, дюли и седем подправки... Ще кажете: къде тук е общественият интерес? Действително, Лилия Илиева пита с неподправено любопитство за храненето, пътуването, еротиката, семейството и останалите задължителни лайфстайл теми, но онова, което дава обществена значимост на интервютата ѝ, е внимателно вглеждане от лайфстайл гледна точка в професионалните роли, в лайфстайла на дванайсет (по мои сметки) професии: актьор, певец, композитор, диригент, танцьор, модел, продуцент, режисьор, писател, художник, журналист и политик. Задачата не е лесна, защото изисква двойна журналистическа оптика - професионалните роли принадлежат на публичната сфера, а лайфстайлът на частната (на всекидневието и свободното време, на личните отношения и мераци, на тялото и бита), и трябва с лекота да се движиш между двете сфери, да сблъскваш и помиряваш сюжетите им в разговора.

В резултат професионалният успех (единственият твърд критерий в подбора на събеседниците) е видян, метафорично казано, от обратната страна на бинокъла: как се постига не пред публиката, а вкъщи - като житейски избор и попътни колебания, като предчувствие и самочувствие, като характер и вяра, като мечта и късмет, като перипетии и случайности, като собствена съдба и намеса в чуждите... Интервютата показват - и това вече е в интерес на обществото - човешката генеалогия на неговите фаворити: що за хора са, какво ги отличава от масовия човек, какво повече от известността си притежават известните. Лилия Илиева с право ги нарича звезди, защото сама ги представя като такива. А те - за разлика от актьора, писателя или политика сами по себе си - са митологични конструкти от една близка, привлекателна, омайваща митология на щастието, както ще я определи Едгар Морен. Звездата се създава в разказа за нея именно с преплитането в образа ѝ на публични и частни черти. Ако се занимаваш само с публичния човек, това ще е редова журналистика или художествена критика, а ако се занимаваш само с частния, ще е лайфстайл или направо жълта журналистика. Едва в наслагването на портретите им се прояснява общественото признание като лично усилие и може да се оцени човешкият потенциал, необходим, за да минеш по алеята на славата - конкретно (според времевия обхват на интервютата) през 21-ви век в България.

Родната звездна селекция, отразена в книгата, е откровено еклектична - напред излизат разликите (нерядко драстични) между интервюираните по линията на интелигентността и първичността, на рационализма и мистицизма, на национализма и космополитизма, на възвишеността и прагматизма, на хедонизма и дисциплината, на мачизма и кавалерството, на сантименталността и цинизма, на знанията и снобизма, на вкуса и кича и пр. Картината на българското селебрити, макар вече да се чува консервативен тътен, продължава да е постмодерна с присъщия ѝ релативизъм - може да си всякакъв. Но с едно съществено условие - и то е общо за героите на Лилия Илиева (фундамент на тяхната известност), - да си такъв, какъвто сам си решил да си, да си автор на себе си. Именно това частно авторство (от аза на аза) е предпоставка за успеха на всяко друго в публичната сфера и е лайтмотивът на интервютата. То попада в ницшеанската перспектива на волята за власт, разбрана широко - като преднина в борбата на воли, която тече навсякъде - от парламента до леглото. В последна сметка, търсено или не, тази книга разказва как днешният мъж у нас трупа и упражнява власт със средствата на изкуството, медиите и политиката - като шамар или като ласка.

Въведение от Емил Спахийски

В началото на XX век, още преди жените да имат права, още преди Хелън Гърли Браун през 1965 година да покаже на света колко космополитни могат да бъдат жените и какво е феминизъм в чиста форма, Хелън Мей Роуланд - една велика американска журналистика и писателка - предизвиква мъжкия свят със своите книги, със своите статии. Те са скандални, разбира се. Нейни са думите, че на една жена ѝ трябват двайсет години, за да превърне сина си в мъж, а на друга - минути, за да го направи глупак. Бих спорил на тази тема. Бих използвал по-честни думи. Свалям белия флаг пред тезата ѝ, че Една жена трябва да познава добре само един мъж, за да разбере всички, докато един мъж може да познава всички жени и да не разбира нито една от тях. Това би трябвало да се учи още в първи клас, но едва ли ще поощри мъжкото мислене към смирение. Само един мъж трябва да познава една жена, казва Роуланд. Е, Лилия Илиева е щедра. Поднася ни трийсет и трима. Не ги мъчи, не ги превръща в глупаци. Au contraire! Обезоръжава ги с уважение, за да ни покажат собствения си роман - с малко добродушие, с малко перчене, с много честност. Думата, която се загнездва в съзнанието, когато се потопите в историите на книгата, която държите в ръцете си, е уют. Пътят на всеки от персонажите не е само весел, не е само успешен, не е само проблемен, нито само любовен, но е вдъхновяващ и понятен.

Заслугата е не само в таланта на Лилия да разговаря, но и на средата, в която ги поставя. За мен лично луксозната опаковка на всяко едно интервю е награденият жанр. Интервюто е трудна дисциплина в журналистиката. Виждали сме всякакви мимикрии. Поднасят ни заместващ продукт вместо гурме, но не и в случая. Това, което превръща тази книга от събрани през годината постижения в свидетелство с бъдеща историческа цитируемуст, е начинът, по който се срещаме с героите. Интервюто е гарнирано с честен очерк и с дресинг от репортаж. Вкусен репортаж, затова се изкуших да използвам кулинарни термини в този скромен текст... което означава, че съм впечатлен."
Из книгата

Издателска къща Бард ООД
София 1113
бул. Цариградско шосе №115-Н, ет. 3
bard@bard.bg