"Предговор от проф. Георги Лозанов
Уважаеми читатели, Интервютата в тази книга, излизали в Ева и в други лайфстайл списания, ме върнаха към една случка от времето на техния издателски бум. В чакалнята на летището младеж иска разрешение да седне на свободното място до симпатично момиче, зачело се в някакво такова лъскаво списание. Тя с усмивка го кани, заговарят се и не след дълго го пита:
– С какво се занимавате?
– С журналистика - отговаря ѝ той не без стаена гордост.
– Как можахте да си изберете толкова досадна професия - слага точка на разговора тя и отново потъва в списанието си.
Защо ли симпатично момиче, видимо привлечено от лайфстайл журналистиката, е толкова сърдито на журналистиката в общ смисъл? Вероятната причина е, че за първата е важно какво му е интересно на обществото, докато за втората - какъв е общественият интерес, а те често не съвпадат - не ти е интересен собственият ти интерес. И на редовия журналист му се налага да говори на хора, които не искат да го слушат и дори откровено го замерят с възражения от типа Докога ще ни занимавате с тая съдебна реформа?, Какво значение има кои ще са ни евродепутати?, Стига с тия лоши новини! и т.н. Лайфстайл журналистиката няма такъв проблем - тя следи какво е интересно на масовата аудитория и веднага ѝ го поднася на тепсия. Оказва се, че младежът от летището знае как да се възползва от това, нищо че е редови журналист, и тихо споделя с момичето:
– На корицата на вашето списание е моето първо гадже. - След тези думи тя вече не откъсна поглед от случайния си спътник.
Може ли обаче лайфстайл журналистиката, въпреки че се води от масовия интерес, да е в полза и на обществения? Интервютата на Лилия Илиева са такъв пример. Затова те смело напуснат родното си място - медиите, където няма нищо по-старо от вчерашен вестник или миналогодишно списание, за да се подредят в книга с надеждата, че посланията им не са зависими от календара. Но без въобще да се правят на нещо повече от лайфстайл журналистика - героите им спазват жанра и говорят за детството и децата си, за любимите си хора и дестинации, за интимните си връзки и раздели, за страховете и провалите си, за пороците и вярата си, за изкушенията и кумирите си, за виното и трапезните си предпочитания... Ще научите например, че Азис обича попска яхния, Алфредо Торес - пиле с портокали, Веселин Маринов - салата с домати, зелени печени чушки, лук и много настъргано сирене, а Йордан Камджалов предпочита салата Капрезе, Виктор Чуков - италианска кухня, Митьо Пайнера - морска и речна риба, Димо Алексиев - киноа и булгур, Любен Дилов - октоподи, Коцето Калки - собственоръчно направено сладко от круши, дюли и седем подправки... Ще кажете: къде тук е общественият интерес? Действително, Лилия Илиева пита с неподправено любопитство за храненето, пътуването, еротиката, семейството и останалите задължителни лайфстайл теми, но онова, което дава обществена значимост на интервютата ѝ, е внимателно вглеждане от лайфстайл гледна точка в професионалните роли, в лайфстайла на дванайсет (по мои сметки) професии: актьор, певец, композитор, диригент, танцьор, модел, продуцент, режисьор, писател, художник, журналист и политик. Задачата не е лесна, защото изисква двойна журналистическа оптика - професионалните роли принадлежат на публичната сфера, а лайфстайлът на частната (на всекидневието и свободното време, на личните отношения и мераци, на тялото и бита), и трябва с лекота да се движиш между двете сфери, да сблъскваш и помиряваш сюжетите им в разговора.
В резултат професионалният успех (единственият твърд критерий в подбора на събеседниците) е видян, метафорично казано, от обратната страна на бинокъла: как се постига не пред публиката, а вкъщи - като житейски избор и попътни колебания, като предчувствие и самочувствие, като характер и вяра, като мечта и късмет, като перипетии и случайности, като собствена съдба и намеса в чуждите... Интервютата показват - и това вече е в интерес на обществото - човешката генеалогия на неговите фаворити: що за хора са, какво ги отличава от масовия човек, какво повече от известността си притежават известните. Лилия Илиева с право ги нарича звезди, защото сама ги представя като такива. А те - за разлика от актьора, писателя или политика сами по себе си - са митологични конструкти от една близка, привлекателна, омайваща митология на щастието, както ще я определи Едгар Морен. Звездата се създава в разказа за нея именно с преплитането в образа ѝ на публични и частни черти. Ако се занимаваш само с публичния човек, това ще е редова журналистика или художествена критика, а ако се занимаваш само с частния, ще е лайфстайл или направо жълта журналистика. Едва в наслагването на портретите им се прояснява общественото признание като лично усилие и може да се оцени човешкият потенциал, необходим, за да минеш по алеята на славата - конкретно (според времевия обхват на интервютата) през 21-ви век в България.
Родната звездна селекция, отразена в книгата, е откровено еклектична - напред излизат разликите (нерядко драстични) между интервюираните по линията на интелигентността и първичността, на рационализма и мистицизма, на национализма и космополитизма, на възвишеността и прагматизма, на хедонизма и дисциплината, на мачизма и кавалерството, на сантименталността и цинизма, на знанията и снобизма, на вкуса и кича и пр. Картината на българското селебрити, макар вече да се чува консервативен тътен, продължава да е постмодерна с присъщия ѝ релативизъм - може да си всякакъв. Но с едно съществено условие - и то е общо за героите на Лилия Илиева (фундамент на тяхната известност), - да си такъв, какъвто сам си решил да си, да си автор на себе си. Именно това частно авторство (от аза на аза) е предпоставка за успеха на всяко друго в публичната сфера и е лайтмотивът на интервютата. То попада в ницшеанската перспектива на волята за власт, разбрана широко - като преднина в борбата на воли, която тече навсякъде - от парламента до леглото. В последна сметка, търсено или не, тази книга разказва как днешният мъж у нас трупа и упражнява власт със средствата на изкуството, медиите и политиката - като шамар или като ласка.
Въведение от Емил Спахийски
В началото на XX век, още преди жените да имат права, още преди Хелън Гърли Браун през 1965 година да покаже на света колко космополитни могат да бъдат жените и какво е феминизъм в чиста форма, Хелън Мей Роуланд - една велика американска журналистика и писателка - предизвиква мъжкия свят със своите книги, със своите статии. Те са скандални, разбира се. Нейни са думите, че на една жена ѝ трябват двайсет години, за да превърне сина си в мъж, а на друга - минути, за да го направи глупак. Бих спорил на тази тема. Бих използвал по-честни думи. Свалям белия флаг пред тезата ѝ, че Една жена трябва да познава добре само един мъж, за да разбере всички, докато един мъж може да познава всички жени и да не разбира нито една от тях. Това би трябвало да се учи още в първи клас, но едва ли ще поощри мъжкото мислене към смирение. Само един мъж трябва да познава една жена, казва Роуланд. Е, Лилия Илиева е щедра. Поднася ни трийсет и трима. Не ги мъчи, не ги превръща в глупаци. Au contraire! Обезоръжава ги с уважение, за да ни покажат собствения си роман - с малко добродушие, с малко перчене, с много честност. Думата, която се загнездва в съзнанието, когато се потопите в историите на книгата, която държите в ръцете си, е уют. Пътят на всеки от персонажите не е само весел, не е само успешен, не е само проблемен, нито само любовен, но е вдъхновяващ и понятен.
Заслугата е не само в таланта на Лилия да разговаря, но и на средата, в която ги поставя. За мен лично луксозната опаковка на всяко едно интервю е награденият жанр. Интервюто е трудна дисциплина в журналистиката. Виждали сме всякакви мимикрии. Поднасят ни заместващ продукт вместо гурме, но не и в случая. Това, което превръща тази книга от събрани през годината постижения в свидетелство с бъдеща историческа цитируемуст, е начинът, по който се срещаме с героите. Интервюто е гарнирано с честен очерк и с дресинг от репортаж. Вкусен репортаж, затова се изкуших да използвам кулинарни термини в този скромен текст... което означава, че съм впечатлен."
Из книгата
