Ръкопис за петте стъпала

Днес името на Миямото Мусаши, майстора на меча, непознаващ поражението, е известно на всеки японец. Мусаши произхожда от стар самурайски род. Седемгодишен остава сирак и е приютен от чичо си - свещеник в будистки манастир. Там усвоява основите на кендо или Пътя на меча. Едва тринайсетгодишен, въоръжен само с тояга, той побеждава в първия си двубой с опитен майстор на меча. Скоро Мусаши напуска стените на манастира и тръгва по пътищата на Япония. Старо кимоно и два самурайски меча били цялото му имущество, но това не му попречило да се превърне в живата легенда на XVII век. Наблюдавайки движенията на барабанчика в будисткия манастир, Мусаши разработил техниката за бой с два меча, което направило неговата защита непробиваема...

Майсторството му достигнало такава висота, че той станал неуязвим и когато бил въоръжен само с дървен меч. На шейсетгодишна възраст се оттегля в планината Ивато, където в аскетично уединение пише книгата Ръкопис за петте стъпала. Перото на Мусаши се оказва не по-малко остро от неговия меч. Създадената от него книга надхвърля рамките на кендо и с основание се разглежда като философия на победата. Тя е приложима и във военната област и в стратегията на съвременния бизнес. В почивките между отделните части на ръкописа Мусаши се отдава на рисуване. Тогава създава и знаменития си автопортрет, от който съдим как е изглеждал средновековният майстор на меча. През 1645 г. Мусаши завършва книгата си и малко след това умира.

"За транскрипцията.

Българските шушкави съгласни (посталвеолни фрикативи и африкати) (ж, ч, ш, дж) са твърди, а техните най-близки японски съответствия - меки. Тази разлика е отразена и в Международната фонетична азбука, в която за българските и японските шушкави съгласни се употребяват различни символи.

В японския език мекостта на ж, ч, ш, дж се предава графично чрез буквата за следващата йотувана гласна. Тъй като в съвременния български е установено ж, ч, ш, дж да се изговарят винаги като твърди (вж. напр. П. Пашов. Българска граматика. София, 1999, с. 16), след тях естествено не се пишат буквите ь, я, ю. От друга страна, буквосъчетанията шя, шю, шьо са напълно произносими за носителите на български език. Нека не забравяме, че в прочутия Речник на българския език от Найден Геров буквите я, ю редовно се срещат след ж, ч, ш. Това дава възможност за по-точно предаване на меките ж, ч, ш, дж в чуждите имена с я (пред а), с ю (пред у) и с ь / й (пред о). Нормативно това е уредено с Наредбата за транскрипция и правопис на чужди географски имена на български език (обн., ДВ, бр. 60 от 4.07.1995 г., доп., бр. 72 от 15.08.1995 г., бр. 106 от 5.12.1995 г., бр. 4 от 15.01.1999 г.).

Вярно е, че тази наредба се отнася за географските имена, но пък е очевидно, че не може географските имена да се транскрибират по едни правила, а личните - по други. И ако нормативните документи препоръчват да се пише Шьонефелд и Шюторф (вж. чл. 39 на споменатата наредба), защо да не се пише Башьо и Тешю?

В по-старите нормативни документи за правопис и транскрипция на чужди имена на български език категорично се отхвърляше употребата на буквите ь, я, ю след ж, ч, ш, дж. При транскрибиране на японски имена мекостта на шушкавите съгласни се елиминираше, като Башьо се превръщаше в Башо, Тешю - в Тешу и т. н."
Из книгата