"Едно будистко стихотворение, написано в Китай преди няколко века, се домогва да облече в думи предчувствие, общо за почти всяка култура по света. Преведено с обичайния език на християнската традиция, то се оказва толкова добре познато, че чак изтъркано: "Който изгуби душата си, ще я намери." Но това, което брани тази мисъл от баналността - от чистата досада на онези наставления, за които всеки знае, че трябва да спази, но не го прави, - е фактът, че него всъщност никой не може да спази. Защото, докато има нещо, което мога да сторя, още не съм мъртъв; още не съм изгубил живота си напълно. Ала това не е просто абсурдността на една заповед, която е невъзможно да изпълниш. Това е действително общуване, описание на нещо, което сполита хората - като дъжда или докосването на вятъра. То е просто израз на всеобщото откритие, че човек не започва да живее истински, докато не изгуби себе си, докато не отхлаби тревожния хват, с който обичайно стиска своя живот, имуществото, името и положението си. То е неотменната истина в монашеската представа за свещената нищета, за живота в нестяжение, при който - понеже всичко е изгубено - няма какво да губиш, разведряван от един вид волност, поетично оприличавана с птиците и вятъра, или с облаците, странстващи по необятното небе. То е животът, описван от свети Павел като беден, а мнозина обогатяващ; нямащ нищо, а всичко притежаващ.
Що за нереалистична носталгия имаме по него! Мария-Антоанета играе на пастирка в градините на Версай... президенти на огромни корпорации се оттеглят в усамотени рибарски колиби из Сиера Невада... застрахователен чиновник скита уединен из просторните пясъци край океана и се пита дали ще добие смелост да стане плажен бродяга... или нравствен идеалист се самоупреква, че няма сила да се лиши от тлъстата си заплата и да потъне в нищета, подобно на Питър Морен и Дороти Дей, или на великите примери свети Франциск и свети Венсан дьо Пол. Повечето от нас знаят, че не само няма да го сторят, а вероятно и не могат, и че ще продължават да се придържат към обичайните си житейски привички с цялата безпомощност на зависим към пагубна страст.
Ако казаното започва да напомня на проповед, не съм имал това предвид, понеже отбелязах още в началото, че поговорката за намирането на живота чрез изгубването му в същината си не е наставление, което може просто да се прилага и спазва. Това превръща всичките приказки за необходимостта да бъдем самоотвержени и задачата да надмогнем егото в такова фантастично недоразумение. Разбирани като наставления, те допринасят за всяческо нравствено и духовно мошеничество. Имайте винаги подръка щипка сол, щом срещнете някого, който говори как трябва да се отречем от себе си и да превъзмогнем егото. Сещам се за апокрифната беседа между
Конфуций и
Лаодзъ, при която първият взел да дрънка за всеобща любов, непримесена със себичност.
"Що за дивотия! - викнал Лаодзъ. – Нима всеобщата любов противоречи сама на себе си? Не е ли вашето премахване на себичността тъкмо проявление на себичност? Господине, да не би да искате да лишите света от собствения му хранителен източник? Вижте вселената - безкраен е нейният порядък; вижте слънцето и луната - безпределна е тяхната яркост; вижте звездите - те не променят своите съюзи; вижте птиците и зверовете - които си приличат, неизменно се привличат; вижте храстите и дървесата - всичките без изключение растат нагоре. Също като тях в съзвучие бъдете с Дао - с пътя на нещата - и ще сте съвършен. За какво са ви тия суетни напъни към благонравие и дълг към ближния, все едно биете тъпан да дирите беглец. Уви, господине, обърквате само човешкия ум!"
Както казах, не е наставление истината за намирането на живота чрез неговото изгубване, а описание на нещо, което се случва, при това се случва по множество начини. То не се дава, за да станеш впечатляващ положителен герой или прочут светец. То не е способ да се превърнеш в пройдоха без грижи за жена и деца. Нито пък, бих добавил, създава преимущество, ако си всеотдайна съпруга или примерен съпруг. Още по-малко е оправдание да си самодоволен фаталист, възприемащ себе си и своите недостатъци такива, каквито са, съзнаващ, че бидейки плевел, няма защо да се стремиш да станеш роза. Някои от нас вечно ще се опитват - подтиквани от мъчителната постепенност на относителния успех - да се самоусъвършенстват по един или друг начин и няма да ги възпре никаква частица себеприемане. Себеотрицание, себеприемане - все имена за едно и също - идеал, към който няма път; изкуство, за което няма обучение."
Из книгата
