"Ченгетата, които винаги сляпо следват буквата на закона, рядко са онези, които после пишат историята."
"Това според стар анекдот или легенда било написано на страница от малко тефтерче, залепено с тиксо под едно от бюрата в отдел Криминална полиция към МВР в София. В кой кабинет точно е било бюрото, кой е собственикът на тефтерчето, защо го е оставил там - нито скрито, нито видимо - и дали изречението е цитат, или авторска мисъл, са въпроси без отговор и до днес. Служителите повтарят думите с тайнствена усмивка или досада, като виц или мъдрост, под носа си или в компанията на новобранци, които имат нужда да се поотпуснат или стегнат в зависимост от ситуацията. Говори се, че някога - в началото на деветдесетте най-вероятно, когато законите и правилата били известни с това, че нито са закони, нито са правила, и светът поне в тази част на Стария континент бил млад - някакъв служител, полицай, който помнел какво е да си милиционер и предвкусвал какво ще е да си мутра, си татуирал тези думи някъде по тялото. Къде точно, историята мълчи. С годините зли езици и завистливи колеги от други отдели в столицата, че даже и извън нея, бяха превърнали своеобразното мото на отдела в нещо като стигма: там са такива, лесно минават от другата страна, мислят, че са по ръба, а всъщност отдавна са в бездната. Това, разбира се, не е точен цитат.
Главен инспектор Камен Петков, дългогодишен служител на МВР и завеждащ отдел Издирване, се сети за думите от митичното тефтерче, докато отваряше входната врата на евтин крайградски мотел. Всъщност, ако някой покажеше на десет случайни души снимка на постройката с въпроса каква според тях е тя, девет щяха да му отговорят, че е склад, без изобщо да обръщат внимание на табелите и надписите по нея. Десетият щеше да каже, че знае, че е мотел, защото негов приятел е отсядал в такъв. По време на командировка. Навън беше ден, късен ноемврийски следобед, и светлината правеше последни опити да се задържи по улиците на града. Мотелът се намираше в близост до поле, което някога - в някой посивял от прах архитектурен план на някоя отдавна фалирала строителна компания - е било описвано като перспективно и комуникативно място.
Тясната и осеяна с дупки уличка, на която се намираше мотелът, най-вероятно нощем тънеше в мрак, разкъсван единствено от изписаното с неонови букви име на мотела: Гладис. На уличката, недалеч от една сравнително нова метална кофа за боклук и от една оглозгана от огън и полуразтопена пластмасова нейна предшественичка, имаше паркирана кола. До нея, облегнат на капака на сравнително нов служебен автомобил, стоеше и чакаше мъж. Малко встрани от него - мълчалива като колегата си - чакаше жена. Мъжът гледаше на света през тъмни очи, в които дори бившата му съпруга се бе отказала да търси светлина. Жената държеше в ръцете си запалка - отдавна свършила пластмасова запалка, която приличаше на някакъв вид талисман. Мъжът се казваше Валери и не обичаше името си. Жената се казваше Магдалена и не знаеше кой я е кръстил така.
Инспекторът се обърна към двамата си колеги. И макар че следобедът вече беше почти изцеден от светлина, те забелязаха движението на главата му. Валери кимна, а Магдалена замръзна на място: и двамата вече познаваха достатъчно добре шефа си, познаваха и себе си, вярваха, че познават и мислите си. Поне в моменти като този. А инспекторът, все още неоткрил отговор на въпроса защо точно в този момент мислите му се занимават със спомена за цитата от тефтерчето, потъна в мотела. Миналото обикновено държи сметка, рядко дължи обяснения. Коридорът, който водеше към крайната цел на инспектора - най-обикновена стая за най-банални краткотрайни срещи между непознати и полупознати хора, - миришеше на мухъл. Инспекторът се спря пред стаята, клекна пред ключалката и след секунда отвори вратата. В стаята имаше двама души: завързан за леглото, чисто гол и с превръзка на очите, лежеше млад мъж, а върху него, също гола и напълно свободна, седеше млада жена. Тя държеше в ръка малък камшик, който използваше от време на време и с умерен ентусиазъм. Тялото на мъжа лъщеше от пот или масажно олио, или и от двете. Тялото на жената изглеждаше странно сухо - сякаш двамата бяха от различни светове и въпреки очевидното им желание имаше сили, които им пречеха да се слеят, каквото е клишето за подобни ситуации, в едно цяло.
Плътни пердета скриваха единствения прозорец в стаята, вероятно за да бъде създадена атмосфера на нощ, а не защото стаята беше на приземен етаж и дори дете би могло да надникне вътре. Всъщност отвъд прозореца имаше само поле, оглозгано от есента и осеяно с ръждивите скелети на селскостопански машини. Нищо живо не би прекосило това поле, за да надникне в тази стая. Пред пердетата имаше лампа, от която се изливаше бледа студена светлина. Обляно в нея, тялото на завързания за леглото мъж лъщеше с блясъка на болестта, а не на похотта. Тялото на жената пък на моменти добиваше здравословен оттенък - сякаш лъстивите ѝ движения успяваха за кратък миг да я доближат до място, където есента и ръждата отвън и всичко вътре в тази мръсна и тясна стая не можеха да докоснат и проядат младата ѝ кожа. Мъжът не спираше да реди обичайните за подобна ситуация фрази: изпразнени от съдържание, те добиваха смисъл единствено чрез повторението си, защото отразяваха ритъма на телата и създаваха илюзията, че участниците в тази сцена са част от вечен или най-малкото древен танц. Създаваха и илюзията у мъжа, че макар и вързан, той продължава да контролира ситуацията.
Мъжът дотолкова беше потънал в този екстатичен танц (за чиито съвсем земни характеристики свидетелстваха няколкото банкноти, оставени на нощното шкафче), че не забеляза промяната в ритъма на тялото на жената, която почти замръзна, когато видя инспектора, застанал на вратата на стаята. Инспекторът ѝ направи знак да не казва нищо и да остане на място и тя го послуша - вероятно не за първи път ставаше неволна героиня в подобен сюжет. Инспекторът се приближи до леглото и ѝ направи нов знак: да продължи. Тя отново го послуша и удари още няколко пъти мъжа. Той продължаваше да говори. Инспекторът изгуби търпение или видя каквото искаше да види - и на него самия не му беше ясно защо точно в този момент и точно в тази ситуация бе решил да забави малко работата си и да погледа. Направи знак на жената да се махне и тя остави клиента си гол, възбуден и все така завързан. Той не регистрира промяната, или я усети, но не реагира. Със сигурност обаче усети удара, с който инспекторът цепна горната му устна и пренасочи притока на кръв от по-долните области на тялото към главата му. Инспекторът махна превръзката от лицето на мъжа. След това отстъпи назад, без да откъсва очи от него."
Из книгата
Рейтинг: 8.50 / 2 гласа
