"От известно време Леополд Бери се опитваше да не поглежда към миещата мечка в клоните на дървото пред прозореца, но както при толкова други неща в живота му, и това изглеждаше невъзможно. Въпросната миеща мечка клечеше на клон, по права линия с главата на човека, когото Леополд трябваше да слуша и който току-що му беше задал въпрос, но Леополд така и не чу. Сякаш мечката нарочно се опитваше да го разсее. На два пъти създанието за малко да падне от дървото, обаче успя да се задържи с цената на много драпане и мятане. А преди броени секунди опашката му беше избухнала в пламъци. Най-нормалното нещо би било да насочи вниманието на баща си и на човека, който задаваше въпроси, към пламтящото животно, като логично обяснение защо се е разсеял толкова през последните няколко минути. Само дето не би могъл, разбира се, защото опашката на миещата мечка не гореше. И защото самата миеща мечка изобщо не беше там.
Такива неща се случваха на Леополд понякога. Беше на дванайсет, когато един психотерапевт му обясни, че имал свръхразвито въображение и че когато най-силно искал да избяга от живота си, виждал странни и невъзможни неща. По онова време тези дисоциативни епизоди го преследваха ежедневно, но от последния бяха минали години. Преди седмица обаче Леополд видя как малък, самотен дъждовен облак преследва укоризнен продавач на плодове по един тротоар в Холивуд. Предната седмица пък, докато висеше в трафика, видя през предното стъкло на колата си как един мъж изкъртва зъб от устата си, пъхва го в един паркометър и така отваря процеп в паважа. Мъжът се огледа изпод вежди, слезе като по стълби в процепа, а земята над него се затвори. Но въпросните епизоди поне бяха достатъчно краткотрайни, за да си внуши Леополд, че няма повод за тревога. Така де, кой не си фантазира разни неща, докато виси в задръстване? Обаче миещата мечка сега...
Настоящият епизод вече траеше значително по-дълго от онова със зъба или с продавача на плодове, което си беше притеснително по принцип и крайно затруднително в момента. На Леополд отчаяно му се искаше миещата мечка, която и без това не беше там, просто да изчезне. И точно тогава създанието махна сърдито с пламтящата си опашка и изчезна. Срещата не вървеше добре още преди появата на миещата мечка. Не че Леополд съзнателно се опитваше да смути човека с въпросите - благо старче с дрехи за голф, - който беше подхванал събеседването с усмивка, но сега вече очевидно предпочиташе да е някъде другаде. Нито се опитваше да вбеси Рихтер, своя висок баща с гърди като варел, който бавно и тихо изпадаше в ужас на стола до него. Не, Леополд искрено полагаше усилия, ако не за друго, то поне за да угоди на баща си, но не можеше да се съсредоточи и толкоз. Накарали го бяха да облече сив костюм, който му висеше на някои места и му стискаше на други. Можеше да се хване на бас освен това, че бледата му кожа се е зачервила като домат. Забравил беше повечето готови отговори, които баща му го беше накарал да наизусти, а малкото, които помнеше, звучаха принудено и изкуствено дори в собствените му уши. Вече шест секунди мълчеше като риба, зяпнал несъществуващата миеща мечка от другата страна на прозореца, докато двамата мъже се гърчеха в мъчителната тишина. Леополд погледна насила към мъжа зад бюрото.
– Простете, какъв точно беше въпросът ви?
Чу се скърцане на корава кожа, понеже бащата на Леополд току-що беше забил пръсти в тапицираните страници на стола си.
– Лари просто е уморен - каза той през избелените си зъби. – Бедното дете толкова се вълнуваше за тази среща, че цяла нощ не е спало.
Лари беше нещо като прякор, с който Леополд се беше сдобил като малък и от който не успяваше да се отърве. Лари Бери - звучеше като тъп виц. С кръщелното му име го беше наричала единствено майка му и понеже Леополд звучеше странно и непривично в устата на всички останали, той отдавна се беше примирил с прякора си, нищо че потръпваше вътрешно всеки път, когато го наричаха така. Мъжът си погледна часовника. На стената гордо беше закачена електрическа китара, подписана от членовете на някаква група, сигурно известна.
– Няма причина да се притесняваш, Лари. Просто си говорим най-приятелски - каза той и се усмихна по начин, който трябваше да успокои нервите на Леополд. – Попитах те коя е силната ти страна. В какво смяташ, че си най-добър.
Леополд се изкашля. Усещаше как Рихтер пробива с поглед дупки в черепа му.
– Ами, такова... Предполагам, че...
Знаеше, че има подходящ отговор сред онези, които беше наизустил, нещо за лидерство и решаване на проблеми.
– ... ами, май не знам.
– Ако питаш мен, Мики - побърза да вметне баща му, – Лари е добър в твърде много неща и точно това е проблемът. Трудно му е да реши накъде да насочи енергията си. Семейното проклятие на Бери! - И се разсмя като давещ се двигател с вътрешно горене.
Мъжът се усмихна любезно.
– Нека те попитам другояче тогава. Кои са трите ти най-силни качества?
Главата на Леополд се изпразни. Видя нещо да мърда между клоните на дървото пред прозореца, но упорито обърна глава на другата страна. Дланите го сърбяха.
– Лари! - изсъска баща му. – Няма нужда да скромничиш.
– Не скромнича. - Лари се размърда на стола си. – Просто... в нищо не съм особено добър.
Баща му пак се задави.
– Не, не, сигурен съм, че това не е вярно - разбърза се мъжът зад бюрото.
Обаче звучеше вярно. По-вярно нещо Леополд не беше изричал от доста време насам. Умееше да прави наистина добре само разни дреболии, които баща му смяташе за категорично безполезни - да работи по старата си кола, да разглобява и сглобява малки електрически джаджи и да прави домашни филмчета за света на един фентъзи сериал, излъчван по телевизията отдавна, още преди той да се роди. Беше го срам от тези безполезни умения, затова и никога не говореше за тях. Мъжът му намигна.
– Не си го слагай на сърцето. Аз умея да откривам скритите таланти на хората.
– А дано - измърмори под носа си бащата на Лари.
В представите на Рихтер Бери, на света имаше два вида хора - победители и победени. Това беше темата на първата му книга със заглавие Мисли като победител, която той използва като трамплин към кариерата на личен треньор по преуспяване, професия, която му пасваше като ръкавица, защото му даваше законен повод да крещи на хората. Стига да го правеше с усмивка на лице, Рихард Бери привличаше шокиращ брой на пръв поглед преуспели хора, които с радост му позволяваха да ги навиква, тормози и омаловажава в името на самоусъвършенстването. Абе, пълни зали реално, претъпкани с хора, които си плащаха за привилегията да им крещят в лицето. Рихтер много се гордееше със себе си и с двамата си доведени синове Хал и Дрейк. Хал, капитан на гимназиалния отбор по борба, и Дрейк, второкурсник по икономика в Калифорнийския университет, се превръщаха в първокласни подобия на своя пастрок с гърди като варел. Но Рихтер сериозно се тревожеше - тревожеше се от години, - че биологичният му син, кльощаво, отвеяно и разсеяно момче, което не проявяваше нито интерес, нито талант в каквото и да било практично нещо, постепенно и необратимо се превръща във... в обратното на победител."
Из книгата
