"Люляци, дъжд и смътен намек за горчив шоколад - Стела вдиша дълбоко, прекрачила прага на магазинчето, обгърната от мека златиста светлина. Прозвъня камбанка, старомоден звук, който ѝ навя особеното усещане, че парижкият тротоар е останал някъде много далече, а тя само с една крачка е пристъпила в друго време. Интересна възрастна жена, чиито красиви ръце с отличен маникюр се биеха с по момчешки късата подстрижка и семплата грозновата рокля, седеше пред малка дъбова маса и я гледаше с усмивка, която беше едновременно неохотна и победоносна. Така котката гледа канарчето, помисли си Стела. Само миг по-късно лицето на жената грейна и тя скочи от мястото си.
– Чаках ви. - Гласът ѝ беше дълбок и дрезгав, а думите звучаха някак ръждиво, сякаш дълго са престоявали в бездействие. – Защо се забавихте толкова? - смъмри я тя с тон, който намекваше, че Стела е закъсняла непростимо за някаква изключително важна среща.
Не знаеше какво да каже. Може би жената я бъркаше с някого. Или пък беше луда. Стела направи крачка назад и посегна към топката на вратата. Ала жената ѝ извика да спре така властно, че Стела, волю-неволю, се подчини. Двете стояха така и се измерваха с поглед.
Това беше първият ѝ ден в Париж. Разходила се беше замаяно по улиците в ранното утро, часовата разлика ѝ тежеше, искаше ѝ се изобщо да не беше идвала тук. Беше едва първият ѝ ден в Париж, а останалите се простираха пред нея като огромен неизследван пейзаж, който я плашеше. Какво ще прави тук, в този чужд и толкова голям град? Да, беше си написала домашното още в Ню Йорк, в апартамента си, разучила беше прилежно карти на френската столица, така че да не се загуби, щом се озове тук. Но сега, попаднала на реалните парижки улици, Стела се чувстваше разтревожена. Рано сутринта излезе от старинния си хотел в Латинския квартал и се вля в потока от туристи, пресичащ Сена, с надежда така да успокои тревогите си. Минала бе покрай Нотър Дам - един ден непременно щеше да разгледа катедралата отвътре, - повтаряше си наум имената на всички мостове, по които минаваше. И все пак, въпреки старателната си подготовка, пак се чувстваше като натрапница. Не разбираше езика. Не познаваше никого. Защо изобщо беше дошла тук?
Отправи се към Плас де Вож, най-стария площад в Париж, като се питаше дали наистина ще се окаже такова пленително място, каквото го описваха пътеводителите. Павилионът на кралицата, прошепна тихичко тя, докато вървеше бавно в края на площада. Толкова беше стар, древен дори, че историята сякаш се излъчваше от камъните - това си мислеше Стела, докато местеше поглед по отлично подредения малък парк и неговия красив фонтан. Пое в сянката на колонадата и така се озова пред малък магазин със златен надпис Robes des Rêves. Рокли? Спря пред старото стъкло на витрината, привлечена от орнаментирания шрифт. На витрината беше изложена само една рокля, чиито богати дипли падаха в най-необикновения оттенък на виолетовото. Това кадифе ли беше? Изглеждаше толкова меко, че на Стела силно ѝ се прииска да го докосне. Толкова силно, че отвори вратата и се озова в магазина.
А сега собственичката я гледаше втренчено с онази характерна за парижани арогантност, която граничи с грубост. Стела се почувства толкова неудобно, че отклони очи и хвърли бърз поглед на магазинчето. Покрай стените се редяха закачени нагъсто стари рокли, дори не ретро, а направо винтидж, и превръщаха малкото помещение в машина на времето, сякаш историята на града беше написана цялата тук с изразните средства на шифона и лена, на коприната и дантелата. Погледът ѝ се спря за миг върху строга военна униформа от времето на някоя от световните войни, навлечена на манекен, който сякаш стоеше мирно, оттам прескочи към един костюм с панталон на Емилио Пучи с характерния му геометричен принт и излезли като от калейдоскоп цветове, така енергично ярък, че сякаш дебнеше случай да скочи от закачалката и да се шмугне през вратата. Жената продължаваше да я гледа и да мълчи. Малкото бяло куче до нея също беше нащрек. Мълчанието стана крайно неловко.
Какво направих пък сега? - питаше се Стела, стигнала до обичайния си извод, че е сгрешила с нещо. Поколеба се още миг, после се насочи към виолетовата рокля на витрината, като мина покрай един обкичен в дантели пеньоар от времето на крал Едуард, обшита с безброй пайети права рокля без ръкави от ерата на джаза и един копринен шал с цветовете на утрото. Посегна да докосне роклята.
– Не! - ревна жената.
Стела отскочи назад, стисна ръце зад гърба си и побърза да се извини:
– Извинете. - Отблизо се виждаше, че старата рокля е изключително крехка.
– Чакахме. - Думата прозвуча още по-укорително, гневно почти.
– Извинете? - повтори Стела, този път като въпрос.
– Чакахме ви - поясни жената по-силно и по-бавно, сякаш силата на гласа можеше да компенсира липсата на езикови познания. После с нетърпелив жест и презрителен поглед - несъмнено смяташе Стела за безобразно глупава - изчезна в някаква задна стаичка. Кучето остана на мястото си, седнало на задните си крака, напрегнато и с наострени уши, без да изпуска Стела от поглед, сякаш я предизвикваше да помръдне. Стела не помръдна. Сякаш мина цяла вечност, преди жената да се върне, понесла дълга кутия върху протегнати ръце.
– Елате! - Махна отново тя безкомпромисно. Стела не помръдна, затова жената остави кутията на пода, хвана я за ръката и взе да я дърпа към едно отделено със завеса място в ъгъла на магазинчето. Кучето ги последва, като побутваше с нос кутията след тях.
Силно объркана, Стела не се възпротиви - може би така се държаха всички парижки продавачки?"
Из книгата
