"Да не би часовникът ми да е спрял? Не, не е. Но стрелките като че ли не се движат. Не трябва да ги гледам. Трябва да мисля за нещо друго, все едно какво - за изминалия ден, спокоен и делничен, въпреки възбудата от очакването. Умилително събуждане. Андре спеше свит на кравай в леглото, с маска на очите, с ръка, опряна на стената, в някаква детинска поза, като че ли в безпомощността на съня е трябвало да се увери в здравината на света. Седнах в края на леглото, поставих ръка на рамото му. Той отмести маската, на стреснатото му лице се появи усмивка.
– Осем часът е.
Занесох в библиотеката подноса със сутрешната закуска; взех една книга, която ми бяха изпратили предния ден, прелистена вече наполовина. Каква скука са тези опявания на тема необщуване! Ако държиш да общуваш, криво-ляво го правиш. Не с всички хора, разбира се, с двама-трима души. Случва се да премълчавам пред Андре някои настроения, съжаления, дребни грижи; вероятно и той има своите малки тайни, но общо взето знаем всичко един за друг. Налях в чашите много горещия и силен черен китайски чай. Изпихме го, докато всеки преглеждаше пощата си; юлското слънце струеше през прозорците. Колко пъти сме седели един срещу друг край тази масичка, пред чашите с много горещ и силен черен чай? И утре ще е така, и след година, и след десет години... Минути, сладки като спомен и радостни като обещание. На трийсет години ли бяхме или на шейсет? Андре рано побеля: навремето това му придаваше допълнителен чар, снежната белота подчертаваше матовия му тен.
И днес е така. Кожата на лицето е позагрубяла и набраздена, но усмивката на устните и в очите е все така лъчезарна. И макар албумът с фотографии да оспорва това, за мен младежкият му образ се слива с днешния, моят поглед не забелязва възрастта. Един дълъг живот, изпълнен със смехове, сълзи, гняв, прегръдки, признания, мълчания, пориви и въпреки това, понякога ми се струва, че времето не е минало. Бъдещето все още се простира до безкрая. Той се изправи:
– Успешна работа!
– И на теб успешна работа!
Не ми отговори. В изследователската област, в която работи, със сигурност има периоди на застой; днес по-трудно се примирява с това, отколкото едно време. Отворих прозореца. Париж излъчваше миризма на асфалт и на буря, затиснат от тежката лятна жега. Проследих Андре с поглед. Може би именно в тези моменти, когато го гледам как се отдалечава, осъзнавам съществуването му с най-вълнуваща очевидност; високият силует се смалява, очертавайки с всяка крачка пътя, по който ще се върне обратно; после се загубва от погледа ми, но, макар да изглежда пуста, улицата е всъщност силово поле, което ще го изпрати към мен, като към неговата естествена среда; тази неотменност ме трогва дори повече от присъствието му.
Останах задълго на балкона. Тук, от шестия етаж, виждам голяма част от Париж, полетът на гълъбите над шистовите покриви и над подобията на саксии,които всъщност са комини. Червени или жълти кранове - пет, девет, десет, преброявам десет - разсичат небето с железните си ръце; вдясно погледът ми опира о висок зид с малки отвори: нова жилищна сграда; забелязвам и кулите на скоро издигнати небостъргачи. Откога централната алея на булевард Едгар Кине е превърната в паркинг? Нововъведението е очевидно и въпреки това не помня този пейзаж някога да е изглеждал различно. Ако имах две снимки - преди и сега - можех да търся разликите и да им се учудвам. Но нямам. Светът се създава пред очите ми в едно вечно настояще; свиквам толкова бързо с лицата му, че не виждам как се променят. Бележниците, белите листове хартия на писалището подканяха към работа, но не успявах да се съсредоточа, думите танцуваха в главата ми.
Филип ще се прибере довечера. Почти месец отсъствие. Влязох в стаята му, където са останали някои негови вещи - книги, записки, стар сив пуловер, виолетова пижама; стая, която не се решавам да трансформирам, защото нямам време или пари, защото не искам да приема, че Филип вече не ми принадлежи. Върнах се в библиотеката, където се носеше уханието на големия букет рози, естествен и кичест като свежа салата. Запитах се как е възможно този апартамент някога да ми се е струвал празен. Нищо не липсваше. Погледът ми галеше живите и нежни цветове на възглавничките, пръснати по диваните; полските кукли, словашките разбойници, португалските петли си стояха кротко по местата. "Филип ще дойде тук...." Седях объркана. Ако човек е тъжен, може да поплаче. Но как да се справиш с радостната нетърпеливост?
Реших да изляза да подишам ароматите на лятото. Едър негър с яркосин шлифер и сива мека шапка метеше лениво тротоара: преди него тази работа вършеше алжирец, с керемиден цвят на лицето. По булевард Едгар Кине се смесих с шумната женска тълпа. Тъй като вече почти не излизам преди обед, пазарът ми се стори екзотичен (толкова сутрешни пазари, на толкова различни места). Дребната старица накуцваше от сергия на сергия с добре опъната назад коса, стиснала празната пазарска торба. Едно време не обръщах внимание на старите хора; за мен те бяха мъртъвци, които все още си движеха краката; сега ги виждам: мъже и жени, само малко по-възрастни от мен. Тази я помня, защото един ден помоли месаря да ѝ даде обрезки за котките ѝ. "За котките! - каза той, след като тя излезе. Тя няма котка. Ще си ги сготви на вкусна яхнийка!" На месаря му беше смешно. След малко същата тази жена ще събира отпадъците под сергиите, преди едрият негър да ги е измел в канала. Да оцелееш със сто и осемдесет франка на месец: повече от един милион живеят при тези условия, други три милиона са почти в същото положение.
Купих плодове, цветя, разхождах се безцелно. Излязъл в пенсия звучи малко като излязъл от употреба, от самата дума ме побиваха тръпки. Мащабът на свободното ми време ме плашеше. Не бях права. Времето ми е малко широко в раменете, но се справям с това. А какво удоволствие е да живееш без строг график, без да бързаш! Понякога все пак се изумявам. Спомням си първото работно място, първия клас, сухите листа, хрускащи под краката ми в провинциалната есен. Тогава денят на пенсионирането ми - отдалечен от мен на почти два пъти повече години от тези, на които бях тогава - ми се струваше толкова нереален, колкото и самата смърт. И ето че той настъпи и оттогава мина цяла година. Преминах и отвъд други граници, не толкова отчетливи. Тази, обаче, е категорична като желязна завеса.
Прибрах се, седнах на писалището: ако не поработя, дори тази радостна утрин щеше да ми се стори безцветна. Около тринайсет часа спрях работа, за да сложа масата в кухнята: съвсем като кухнята на баба в Мийи - искам пак да отида в Мийи - дървената маса, пейките, медните съдове, гредите на тавана; само че тук има фурна на газ, а не чугунена печка, има и хладилник. (През коя година хладилниците се появиха във Франция? Аз купих моя преди десет години, но тогава вече беше обичаен домакински уред. Кога? Преди войната? Веднага след нея? Още нещо, което не помня.) Андре закъсня, но ме беше предупредил: след работа в лабораторията, трябваше да присъства на събрание за ядрената ударна сила. Попитах го:
– Добре ли мина?
– Работихме по нов манифест. Но не си правя илюзии. Няма да има по-голям отзвук от предишните. На французите не им пука. Нито за ударната сила, нито за атомната бомба, изобщо за нищо. Понякога ми се иска да се махна, да ида в Куба, в Мали. Не, наистина, мечтая си за това. Там, може би, човек може да бъде полезен.
– Там няма да можеш да работиш.
– Няма да е голяма загуба."
Из книгата
