"През ноември 2015 година отново се озовах в Париж, за да присъствам на конференцията на ООН, посветена на извънредните климатични ситуации. Казвам, че се озовах, но не защото не бях си търсил покана - напротив, въпросите, свързани с околната среда, отдавна ме вълнуваха, ангажираха ума и определяха четивата ми, - а понеже, ако не беше предвидена тази конференция за климата, най-вероятно щях да си измисля друго оправдание, за да замина. Въоръжен конфликт, хуманитарна криза, някой друг проблем, различен и по-значим от моите лични, който да ме погълне. Може би точно това е причината мнозина от нас да се вторачваме в грозящите ни беди: в склонността да приемаме трагедиите като нещо благородно. Смятам, че това ще бъде същината на тази история: нуждата да намираме на всяка своя трудна и объркваща крачка в живота нещо още по-сложно, по-належащо и заплашително, с което да разредим личното си страдание. А може би благородството няма нищо общо с всичко това.
Преживявах странен период. С жена ми многократно бяхме опитвали да имаме дете, може би за около три години се бяхме съсредоточили само върху това, подлагайки се на все по-унизителни медицински процедури. Макар че ако трябва да съм точен, по-скоро тя се подлагаше на тези процедури, защото от един момент нататък аз играех ролята на тъжен зрител. Въпреки сляпото ни упорство и доста сериозната сума, която изхарчихме, все не успявахме. Нито инжекциите с гонадотропин, нито процедурите ин витро, нито трите отчаяни пътувания в чужбина, за които не бяхме продумали никому. Божественото послание, което се съдържаше в тези повтарящи се провали, ми беше ясно: "такава ви е съдбата". И тъй като аз отказвах да го призная, Лоренца взе решението и вместо мен. Една нощ, с вече изсъхнали сълзи в очите, или дори без въобще да е плакала (това няма да го узная никога), тя ме уведоми, че повече няма никакви намерения да... Нарочно използва този недовършен израз - "повече нямам намерение да...". Аз на свой ред ѝ обърнах гръб и се отдадох на гнева, който се надигаше у мен заради избора, който ми се струваше несправедлив и едностранен.
В онези дни приемах своята малка лична катастрофа много по-присърце, отколкото световната, отколкото натрупването на парникови газове в атмосферата, от отдръпването на ледниците и от повишаването на нивото на океаните. И не за друго, а по-скоро за да се махна от всичко това, бях поискал от Кориере дела Сера да ме акредитира за конференцията, посветена на климатичните промени в Париж, макар че срокът за подаване на заявките за участие бе вече приключил. Наложи се да им се моля, все едно ставаше дума за въпрос на живот и смърт. Те трябваше да ми платят само полета и за статиите, които трябваше да напиша. Щях да спя в дома на един приятел.
Джулио живееше под наем в един усоен и тъмен двустаен апартамент в Четиринайсети район, на Рю дьо ла Гетѐ.
– Улицата на радостта? - подхвърлих му аз, влизайки у тях. – Много-много не ми се връзва с теб.
– Именно. На твое място не бих хранил много илюзии по въпроса.
Преди години деляхме един апартамент в Торино, Джулио като студент в друг град, а аз - като привилегирован младеж, който желаеше да живее далеч от родителите си, макар че те бяха на половин час път с автобуса. За разлика от мен, след дипломирането ни Джулио беше останал на полето на физиката. Бе сменил сума работни места, винаги в Европа, защото изпитваше непреодолима политическа неприязън към Съединените щати. Междувременно се беше оженил и развел, имаше един син и най-накрая се беше установил във Франция, работеше в Екол Политекник, където се занимаваше с моделите на хаоса, прилагани във финансовата сфера.
Вечеряхме по една огромна порция паста, без да застиламе масата, и аз му споделих официалната причина да съм в Париж. Джулио потърси една книга на етажерката.
– Тази чел ли си я?
Отвърнах отрицателно, след като прелистих няколко страници.
– Колапсът - промърморих аз. Изглежда ми идеална за случая.
– Застъпва много интересна позиция по въпроса за изчезването на видовете. Задръж я.
Думата изчезване ми се мотаеше в главата в продължение на известно време като етикет за моята лична съдба. Разтребих съдовете от вечерята, докато Джулио ме информира набързо за сина си Адриано, който вече бе навършил четири години. Малко ми се спеше след вечерята, пълна с въглехидрати, но бяхме свършили виното, така че излязохме от къщи, за да пийнем още нещо навън.
Париж изглеждаше милитаризиран, злокобен. Само преди няколко дни група атентатори бяха нахлули в концертната зала по време на изпълнението на групата Eagles of Death Metal и в продължение на няколко минути бяха стреляли в гъстата тълпа. Други терористи бяха нападнали няколко бистра, а други двама се бяха самовзривили току пред Стад дьо Франс. Същата вечер аз и Лоренца бяхме поканили едно приятелско семейство за вечеря и нейната майка тогава ни предупреди. Лоренца не беше отговорила нито на първото, нито на второто позвъняване, но настоятелните сигнали ни се сториха подозрителни и накрая тя отговори. Майка ѝ казала: "Пуснете веднага телевизора!", нищо повече, а същевременно всичките ни мобилни телефони се бяха задръстили от съобщения. Гледахме телевизия, в продължение на около час мълчаливо следяхме пристигащите нови и нови подробности, а после приятелите ни си тръгнаха със съвсем неоснователното извинение да видят как е синът им у дома. Ние с Лоренца още дълго гледахме телевизия, следяхме червената лента на новините, която преминаваше непрекъснато долу ниско по екрана, но надписите вече се повтаряха. Чиниите стояха на масата, яденето бе изстинало, докато към нашия уплах се прибавяше постепенно и нещо друго - един личен ужас, чувство за тъга, без да сме изгубили някого, което натежаваше върху дома ни вече от много дни, по-точно от нощта, в която тя ми обяви, че не възнамерява да продължава да..., а аз ѝ бях обърнал гръб.
Двамата с Джулио се поразходихме малко покрай салоните за масаж със затъмнени стъкла, покрай магазините за секс играчки и азиатските ресторанти. После седнахме на едно случайно място, столовете бяха обърнати към улицата и си поръчахме две бири. Той отново заприказва за книгите, които беше прочел: наръчници по дигитален контрол, за арабската пролет и новите видове популизъм. Джулио четеше неизброимо количество книги. Неговият поглед върху действителността бе много по-цялостен от моя, много по-ангажиран, и това бе така, откакто го познавах. В университета бе координирал в продължение на две години колектива на аула В1 в сутерена, където бяха окачени плакати No Nuke и една снимка на Ориана Фалачи с пропусната буква и изглеждаше като ОРИНА, а аз слизах в В1 през обедната почивка само за да постоя с него, сякаш до него щях да стана по-съзнателен, по-етичен.
На Рю дьо ла Гете аз го слушах как говори, посръбвайки от бирата си. Оставих се да бъда освежен и пречистен от неговата непоколебима компетентност, от шума на колите и от Брауновото движение на хората. В малките паузи на разговора погледът и на двама ни се плъзваше наоколо и ми се струваше, че в тези мигове виждахме срещу нас една и съща сцена: един черен призрак, който се появяваше от тълпата и вдигаше ръцете си към небето, преди да засипе заведението с автоматични откоси. И понеже вътрешно се чувствах така - стерилен, лишен от бъдеще - една част от мене като че ли наистина искаше това да се случи. Една болна и идиотска фантазия, пълна със самосъжаление, но аз ѝ се оставих, макар че не му го казах. Никога не бях говорил с него по въпроса за децата. Нашето приятелство винаги беше такова, че обсъждахме външния свят, но избягвахме да обсъждаме нас самите и може би затова това приятелство продължаваше толкова дълго..."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас
