"Гай и Марк следваха Тубрук, който вървеше из полето, за да го подготви за разораване. На всеки пет крачки протягаше ръка и Гай му подаваше едно колче от тежката кошница, която носеше. Тубрук държеше въже, увито около дървена мотовилка, и с неизменно търпение връзваше колчето, после подаваше мотовилката на Марк да подържи, докато той набие колчето в твърдата земя. От време на време поглеждаше назад към все по-удължаващата се линия на граничните колчета, изсумтяваше доволно и продължаваше напред.
Работата беше еднообразна и на двете момчета ужасно им се искаше да избягат към Марсово поле - огромното празно място извън градските стени, където можеха да яздят и да участват в различните игри.
– Дръж здраво - изсъска Тубрук на Марк, когато усети, че момчето се е разсеяло.
– Още колко остава, Тубрук? - запита Гай.
– Колкото да свършим работата както трябва. Полето трябва да се бележи за орачите, колчетата трябва да се набият добре, за да се очертаят границите. Баща ти иска да увеличи доходите от имението, а тук почвата е добра за смокини. Можем да ги продаваме на градските пазари.
Гай огледа зелено-златистите хълмове, по които се простираха владенията на баща му.
– Значи имението е богато?
Тубрук се изкикоти.
- Осигурява ти храна и дрехи, но нямаме достатъчно земя, за да сеем ечемик или пшеница. Прибираме малка реколта и това означава, че трябва да отглеждаме неща, които градът иска да купи. Цветните градини дават семена, а те се намачкват, за да се добиват масла за градските благороднички. Баща ти купи и десетина кошера. Така че, момчета, само след няколко месеца ще ядете мед, пък и той също се продава доста добре.
– Можем ли да помагаме с пчелите? - запита Марк с внезапен интерес.
– Сигурно. Макар че трябва доста да внимавате. Старият Тадий гледаше пчели, преди да стане роб заради дългове. Надявам се да ми помага да вадя меда. На пчелите никак не им харесва, когато някой им взема зимните запаси, затова е нужна опитна ръка. А сега дръж здраво това колче - то е стадият, шестстотин двадесет и пет стъпки. Тук ще направим ъгъл.
– Още много ли ще ти трябваме, Тубрук? Надявахме се да закараме конете в града и да видим дали ще можем да послушаме дебатите в сената.
Тубрук изсумтя сърдито.
– Искате да кажете, че ще отидете да яздите на Марсово поле и ще се надпрепусквате с другите момчета. Хм. Днес трябва да забием само колчетата по тази страна. Утре ще накарам мъжете да сложат граничните знаци. След още един-два часа ще свършим.
Момчетата се спогледаха мрачно. Тубрук остави на земята въжето и чука и се протегна с въздишка. После потупа Гай по рамото.
– Не забравяй, работим на твоята земя. Тя е принадлежала на бащата на баща ти и когато ти имаш деца, ще принадлежи на тях. Виж.
Тубрук приклекна на едно коляно и започна да троши твърдата земя с колчето и чука. Загреба шепа тъмна пръст и я вдигна към момчетата. Гай и Марк гледаха озадачено как троши пръстта между пръстите си.
– Тук, където сега сме ние, стотици години са живели римляни. Тази пръст е нещо повече от земя. Това сме ние, прахът на мъжете и жените, които са били преди нас. Вие идвате оттук и тук ще се върнете. Други ще вървят над вас и няма да знаят, че някога сте били тук, също така живи, каквито ще са и те.
– Семейната гробница е по пътя към града - измърмори Гай, изнервен от внезапното напрежение у Тубрук.
Старият гладиатор сви рамене.
– Отскоро, да. Но нашият народ живее тук от по-отдавна, преди на това място да е имало град. Ние сме умирали сред тези полета в отдавна забравени войни. Може би пак ще бъде така във войните, които предстоят. Пъхни ръката си в пръстта.
Посегна към колебаещия се Гай, хвана ръката му, долепи я до земята и накара момчето да вземе шепа пръст.
– Държиш историята, момче. Земя, видяла неща, които ние не можем да видим. Държиш своето семейство и Рим. Тази земя ще дава реколта за нас, ще ни храни и ще изкарва пари, за да се наслаждаваме на лукса. Без нея ние сме нищо. Земята е всичко и където и да отидеш по света, само тази земя ще бъде наистина твоя. Само тази обикновена черна пръст, която държиш в ръка, ще бъде твой дом.
Марк, който го слушаше, попита:
– А ще бъде ли и мой дом?
Лицето му беше сериозно. Тубрук впи поглед в очите на Гай - момчето стискаше здраво пръстта в шепата си, - после се обърна към Марк и се усмихна.
– Разбира се, момче. Нали си римлянин? Нали градът е толкова твой, колкото и на всеки друг?
Усмивката му помръкна и той отново извърна очи към Гай.
– Но това имение принадлежи на Гай и един ден той ще е негов господар, ще гледа смокиновите горички и бръмчащите кошери и ще си спомня как е бил малко момче и е искал само да покаже новите номера на своето конче пред другите момчета на Марсово поле.
Не забеляза сянката, която за миг мина по лицето на Марк. Гай разтвори пръсти, остави земята да падне на мястото, което Тубрук беше разровил, и я притисна замислено с ръка. После каза:
– Хайде да довършим работата с колчетата.
Тубрук кимна и се изправи."
Из книгата
Рейтинг: 9.31 / 26 гласа
