"Залезът на партийните богове
Залезът на Слънцето поставя край на деня и съответно начало на нощта. Залязването на слънчевия диск често е много по-ярко оцветено от изгрева.
На политическия небосклон през последните два месеца наблюдавахме много падащи (отпаднали) звезди, но събитията от последните дни могат да се равнят като драматизъм само с класически произведения, каквито са Залезът на боговете (1876), последната от четирите опери на Рихард Вагнер, образуващи тетралогията Пръстенът на нибелунга, Залезът на кумирите - кратък авторски сборник с текстове на
Фридрих Ницше (1889, в България излиза през 1992 г. под името Залезът на боговете (или как се философства с чук в ръка)), както и Залезът на Запада на
Освалд Шпенглер (първото издание на книгата се появява в Германия непосредствено след края на Първата световна война). За свой вдъхновител Шпенглер многократно сочи и Ницше.
В операта Залезът на боговете господства мрачен, трагичен колорит, преобладават образите на злото. Героите са лишени от воля и стават оръдия на тъмните сили. Операта е не толкова история за богове и войни, за сбъдващи се пророчества и магии, колкото за това как човечеството трябва да съзрее, как трябва да излезе от своето детство, да се отърси от приказките, с които е живяло досега, и да погледне истината в очите; да престане да прехвърля отговорността за действията си на други и да поеме съдбата в собствените си ръце.
"Боговете над всички простосмъртни сила имат само докато в тях да вярват хора се намират." Време е да порасне и да заживее без удобния свят, в който боговете предрешават всичко. "Боговете не могат да бъдат по-велики от хората, понеже човешкият ум ги е породил и човешка десница ще ги унищожи." Време е да се заживее без богове.
Ницше се е срещнал с Рихард Вагнер и с неговата жена в Лайпциг през 1868 г. Възхищавал се и на двамата, по време на престоя си в Базел често посещавал къщата на Вагнерови. Семейство Вагнер допуска Ницше до най-интимния им кръг и се радват на вниманието, което той отдава на началото на Байротския фестивален театър (1876). Вагнер е в центъра на събитието. Ницше първоначално възнамерява да участва пълноценно, но когато се случва събитието, той намира култа към Вагнер, френетичната социална сцена, която се върти около пристиганията и излизанията на известни личности, пурпурността на заобикалящите го празници, за неприятни, баналността на представленията и низостта на публиката го отблъскват. Това води до последвалото решение на Ницше да се дистанцира от Вагнер.
Същата година философът публикува и четвъртото си есе от Несвоевременни размишления - Рихард Вагнер в Байройт. Макар че в по-голямата си част е ентусиазиран, има забележима двусмисленост в отношението на Ницше към обекта на написаното.
Есето завършва например, като казва, че Вагнер не е "пророкът на бъдещето, тъй като може би би искал да ни се яви, а е тълкувателят в изясняването на миналото". Не може да се каже, с други думи, че Вагнер е спасител на немската култура. Вагнер и Ницше се срещат на живо за последен път на 5 ноември 1876 г. През следващите години те стават едновременно лично и философски отчуждени, но не може да се отрече влиянието, което композиторът е оказал върху философа и появата на Залезът на кумирите (януари 1889 г.). (Тайното издание на Ницше срещу Вагнер е от февруари 1889 г.)
В краткия предговор Ницше пише за изследването на боговете. На земята, отбелязва философът, "съществуват повече богове, отколкото реалности, оттук и моят зъл поглед към този свят, и злото ми ухо...". Този кратък текст е всъщност велико обявяване на война, а що се отнася до изследването на боговете, става дума не за "временните, а за вечните богове, които чукът ще провери като камертон. Защото няма по-остарели, по-убедителни и по-високомерни богове... И покухи... Това не пречи на всички да вярват в тях, макар понякога, от благородство навярно, да не ги наричат богове." Боговете, кумирите или идолите от заглавието препращат не толкова към идолопоклонничеството, колкото към предразсъдъците и убежденията на хората. Чукът не само е символ на разграждането, но се използва и за градеж, а както става ясно от предговора, има и медицинско чукче, за което Ницше определено загатва.
В есето си Четирите велики заблуждения Ницше дава своя интерпретация на объркването на причина и следствие. "Няма по-голяма, по-страшна заблуда от това да размениш местата на причината и следствието."
Партийно-политическата атомизация е причина за политическата криза в България, а не е нейно следствие. Политическите партии са особени организации. Произходът им е в обществото (частно право), а целта им е държавата (публично право). Те не са търговци, а могат да извършват в определени граници търговска дейност. Те са субекти на частното право (юридически лица, създавани по особен ред), но имат публични функции – да са посредници между гражданското общество и държавата, да изразяват, представляват и защитават интереси на гражданите. Политическите партии се превърнаха в ефективни избирателни машини, а диктатурата на техните лидери се засили. Съвременната българска партийна система установи чрез демократични средства посредством санкцията на партийния водач некачествен елит (обичайно под нивото на своя шеф). Нито Конституцията, нито специалният закон, изискват от политическите партии да се учредяват и да функционират в условията на вътрешнопартийна демокрация.
В една политическа партия вътрешнопартийната демокрация се проявява както по отношение на правата на нейните членове, така в процеса на вземането на решения за вътрешните процеси в партията, а и за външния им резултат, така и по отношение на правата на председателя и лидера, които могат да са различни лица."
Из книгата
