"За един странстващ рицар и за Луната, за уханната Кармела, за начинаещия поет Франческо Дзаконе и за едно любовно писмо, запечатано със сърцето.
Коладжицу се озова на земята, изхвърлен от собственото си магаре. Връщаше се от полето на Канаву и очевидно беше по-ядосан от обикновено, защото шибаше безмилостно бедното животно с пръчката. А то понасяше безропотно ударите, стараейки се да върви колкото може по-бързо, като само от време на време изреваваше, но когато Коладжицу уцели мястото под хълбока му, където предишния ден се бе одрало на един трън, то спря рязко като заковано. Тогава Коладжицу, разярен заради факта, че Роко Пиру му беше отмъкнал водата от полето, започна да подскача като луд върху гърба на животното и да го налага, стараейки се с всички сили да го подкара отново, но колкото повече удряше, толкова повече магарето се вкопаваше в земята. Накрая, вбесен до крайност от подигравателното поведение на Пиру пред очите на всички, а и при мисълта за неизбежната кавга с жена му, която го очакваше вкъщи, Коладжицу реши с един замах да прогони от съзнанието си бъркотията от мисли, която го бе завладяла. Вдигна ръка и с все сила шибна бедното четириного по и без това пострадалия му корем. На улицата настъпи неестествена тишина - малкото присъстващи помислиха, че го е убил, но магарето, след като застина за няколко секунди като вкаменено, подобно на двата каменни лъва пред общината, подхвана обичайния си ход, оставяйки по пътя си дребни капчици кръв.
– Ще ти дам да разбереш кой командва тук, ясно ли е? Аз командвам - каза гордо мъжът, но победата му беше съвсем кратка, защото в този момент, насред площада, пред изумените погледи на селяните, с едно рязко движение на хълбоците магарето хвърли Коладжицу и той падна на земята като презряла круша. Всички започнаха да се смеят в захлас и да сипят върху му подигравки и обиди. Всички с изключение на трима: Франко Мендичиза, приятел на злополучния ездач, кой то дори му се притече на помощ, Пепѐ Марденте, когото злощастната съдба беше лишила от зрение, един господин с тежка торба, преметната през рамо, кой то никога не се надсмиваше над нещастието на другите и който съзря в злополучното приземяване на Коладжицу съвпадение с онова, което беше написал няколко дни по-рано. А то гласеше:
"Живеем с убеждението, че владеем света и собствения си живот, но е достатъчно само едно рязко отклонение от обичайния ход на нещата, за да излезе наяве заблудата ни. То е също като язденето - мислим си, че владеем животното с помощта на юздите, но е достатъчно да мине една нищо и никаква мишка пред коня, за да полудее той, да загубим контрол над него и като нищо да се озовем на земята. Колко струват нашите защитни механизми, щом едно дребно животинче е в състояние да ги разбие на пух и прах? Ако живеем относително добре, това със сигурност не се дължи на нашите умения като ездачи, а единствено на смелостта на коня и великодушието на мишката."
Селският пощальон беше самотен мъж без особени амбиции, който съчетаваше страстта си към заплетените мисли с тази към любовните писма. Веднага ги разпознаваше, без дори да ги отваря, като че ли върху плика влюбените бяха сложили своя отпечатък. Беше виждал всякакви - изискани, превзети и неискрени, написани върху някоя избирателна бюлетина или върху парче тоалетна хартия, върху последната страница, откъсната от някой роман или върху амбалажна хартия за хляб, по която още личаха следите от брашно. Бяха любовни писма, които превръщаха обикновения човек в поет и му докарваха безсънни нощи; вълшебни писма, в които се повтаряха все едни и същи неща, но винаги по различен начин, с различни думи, изпипани до съвършенство, сякаш недотам добре написаното любовно писмо можеше да бъде най–опасният съперник. Точно тези любовни писма той отваряше последни, по най-деликатен начин..."
Из книгата
