"Вече почти година снима изоставени неща. Всеки ден има поне по два обекта, понякога стигат до шест-седем, и всеки път, когато заедно с другите от екипа влизат в поредната къща, пред тях изникват нещата, безбройни захвърлени неща, оставени от напусналите семейства. Всички тия хора са се махнали много набързо, засрамени, объркани, и едно е сигурно - където и да живеят сега (ако изобщо са намерили подслон и не са се настанили на улицата), жилищата им са по-малки от къщите, които са изгубили. Всяка къща представлява разказ за провал - за банкрут и просрочени плащания, за дългове и ипотеки - и той си беше поставил задачата да документира последните, още незаличени следи от разбития живот на тези хора, за да докаже, че изчезналите семейства са били тук някога, че духът на хора, които никога няма да види, никога няма да познае, продължава да присъства сред изоставените вещи, разпилени в празните им къщи.
Работата се нарича разчистване и той е част от работен екип от четири души, нает от корпорацията за недвижими имоти Дънбар, която работи като подизпълнител с отдела Консервиране на жилища към местните банки, които вече са придобили собствеността върху въпросните имоти. Ширналите се равнини на Южна Флорида са пълни с такива осиротели сгради и тъй като е в интерес на банките да ги продадат час по-скоро, опразнените къщи трябва да бъдат изчистени, ремонтирани и приведени в приемлив вид за бъдещите купувачи. В един сриващ се свят на икономическа разруха и непрекъснато, неумолимо нарастващи затруднения разчистването е един от малкото процъфтяващи бизнеси в момента. Май ще излезе, че е голям късметлия, щом е успял да си намери тази работа. Не знае колко дълго ще е в състояние да издържи, но заплащането е прилично, а и в страна, в която има дефицит на работни места, това си е направо супер.
В началото се стъписваше от безпорядъка, от мръсотията и тоталната запуснатост. Почти не се случваше да има къща, която да е оставена в приличен вид от бившите собственици. По-скоро си личаха изблици на насилие и гняв, нещо като прощално вилнеене на неуравновесени вандали - от отворените кранове на умивалници и вани, които преливаха, наводнявайки всичко, до разбити с чук, разрушени стени, или стени, покрити с нецензурни графити, или стени, надупчени от куршуми, да не говорим за изтръгнатите медни тръбопроводи, килимите, залети с белина, купчините изпражнения на пода във всекидневната. Това може и да са крайни примери, импулсивни покушения под напора на бясна ярост от страна на изгонените, отвратителни, ала разбираеми послания на отчаяние, но дори и когато се случва да не е обзет от погнуса на влизане в дадена къща, винаги отваря вратата със страх. Неминуемо първото нещо, което трябва да преодолееш, е вонята - възкисел въздух, който те удря в носа, вездесъща смесица от миризми на мухъл, вкиснало мляко, котешки лайна, спечени клозетни мръсотии и развалени продукти върху кухненската маса. Никакъв чист въздух, нахлул през отворените прозорци, не може да заличи смрадта; никакво търкане, нито дори най-щателното почистване не е в състояние да премахне зловонието на провала.
Винаги има и предмети, забравени вещи, зарязаните в бързината неща. До този момент вече е направил хиляди фотографии и сред набъбващия му архив може да се видят снимки на книги, обувки и картини с маслени бои, пиана и тостери, кукли, сервизи за чай и мръсни чорапи, телевизори и игри на карти, официални рокли и тенис ракети, канапета, копринено бельо, детски пушки, габърчета, пластмасови екшън герои, гилзи от дамско червило, оръжия, избелели матраци, ножове и вилици, чипове за покер и колекции от пощенски марки, както и мъртво, оставено в клетката си канарче. Той няма представа защо изпитва нужда да снима всичко това. Безсмислено занимание, разбира се, от което никой няма полза, но въпреки това всеки път, когато влиза в някоя къща, усеща, че предметите в нея го зоват, говорят му с гласовете на хората, които вече ги няма, молят го някой да ги погледне за последен път, преди да бъдат извозени на бунището. Другите членове на екипа се подиграват на фотографската му мания, но той не им обръща внимание. Мнението му за тях е, че нямат значение, освен това ги презира. Безмозъчният Виктор, шефът на екипа, фъфлещото кречетало Пако и дебелият, вечно задъхан и хриптящ Фреди - тримата мускетари на разорението. Законът постановява, че всички намерени предмети над определена стойност трябва да се предадат на банката, която е задължена да ги върне обратно на собствениците, но неговите колеги си задигат каквото им падне, без да им мигне окото. Смятат го за кръгъл глупак, дето не пипа нищо от тази плячка - бутилки уиски, радиоапарати, сидита и компактдискове, лъкове и стрели, порнографски списания - а единственото, което иска, са снимки, не предмети, а снимките на предмети. От известно време насам е решил да говори колкото е възможно по-малко, когато е на работа. Поради което Пако и Фреди взеха да му викат Ел Мудо.
Той е на двайсет и осем години и вече е наясно, че няма никакви амбиции. Във всеки случай, не и болезнени амбиции, нито ясна представа какво означава за него едно задоволително бъдеще. Знае, че няма да остане задълго във Флорида, че наближава моментът, когато ще усети тръпката да тръгне отново на път, но докато тази тръпка втаса и го подтикне да действа, той с удоволствие ще си стои в настоящето и няма да поглежда напред към бъдещето. Ако изобщо бе постигнал нещо през онези седем години и половина след напускането на колежа, когато пое по собствен път, то е именно тази способност да живее в настоящето, да се ограничава с тук и сега, и макар това да не е най-забележителното завоевание, с което може да се похвали човек, осъществяването му бе изисквало от него желязна дисциплина и самоконтрол. Да не кроиш планове, което ще рече да нямаш копнежи или надежди, да си доволен от съдбата си, да приемаш това, което светът ти е отредил от единия изгрев до следващия - за да си в състояние да живееш по този начин, трябва да искаш толкова малко, колкото изобщо е по силите на човек."
Из книгата
