"Украйна буквално означава накрая или гранична земя и това е точно така. Равнинна, плодородна и фатално примамлива за нашественици, Украйна е била разделяна между Русия и Полша от средата на XVII до края на XVIII век, между Русия и Австрия през XIX век, а между двете световни войни - между Русия, Полша, Чехословакия и Румъния. Така до разпадането на Съветския съюз през 1991 г. тя не успява да се обособи като независима държава.
От една страна, това означава, че Украйна и украинците наследяват история, базирана на насилие. "Въстания, гражданска война, погроми, глад, чистки и холокост. Къде е разделът за мир и благоденствие?", уместно попита мой приятел, докато разглеждаше записките ми за тази книга. А от друга, те са останали с оскъдно и неясно чувство за национална идентичност. Въпреки че се бунтуват при всяка възможност, редките случаи, в които постигат известно самоуправление - по време на казашките въстания през XVII век, Гражданската война от 1918 - 1920 година и в края на нацистката окупация - са тежки, жестоки и кратки. Освен това до неотдавна съседите на Украйна изобщо не я възприемаха като отделна държава, нито пък украинците - като отделен народ. За руснаците тя беше част от Русия, а за поляците - част от Полша. Дори много украинци - русифицирани или полонизирани от векове на чуждо господство - мислеха по същия начин. При положение че вдъхновяващите моменти в хаотичната им история са малко и на големи интервали, а съседите им отказват да признаят съществуването на нещо като история на Украйна, не е учудващо, че украинците все още се чудят кои са те и каква искат да бъде държавата им.
Историята на Украйна като гранична земя, бойно поле и новородена държава, която се бори да изгради своята национална идентичност, започва в Киев. Когато кацнах тук за първи път в една зимна нощ през 1993 година, подът на залата за получаване на багаж беше покрит до глезените с киша, а куфарите ни се появиха в каросерията на камион Камаз, който ги стовари на голяма купчина и ние сами трябваше да се доберем до вещите си. Пътят към града - единствената четирилентова магистрала в Украйна, както разбрах по-късно - беше тъмен като в рог: без осветление, без мантинели, без маркировка. Спътниците ми миришеха на мокри дрехи и стара храна, а в ръцете си държаха големи вързопи, увити с връв, които имаха парчета дърво за дръжки. Оставиха ме на един площад в центъра на този притихнал град. Потърсих уличен телефон, но единственото, което намерих, беше стар бакелитов приемник, прикрепен към издраскано парче ламарина. Без обозначения, инструкции или телефонен указател. Нямах и украински пари, но по чудо се оказа, че това нямаше значение. Инфлацията беше унищожила монетите, а Украйна вече не използваше съветските рубли, за които уличните телефони, така или иначе, бяха пригодени. За мой късмет всички разговори бяха безплатни. Изведнъж всичко започна да ми се струва малко по-дружелюбно и по-достъпно. Моето пътешествие в Украйна започна.
Хората, които посещават Киев, обикновено го ненавиждат, но почти всички, които живеят там, го обикват. Стълбището на сградата, където живеех в едностаен апартамент, миришеше на развалено зеле и урина, но отвън в тополите се навъртаха проскубани черни врани, които бутаха сняг върху преминаващите трамваи. Харесваха ми павираните улици с изкусните орнаменти по къщите от началото на века. Бяха толкова порутени, че властите бяха опънали мрежи под балконите им, за да предпазят минувачите от падащите парчета мазилка. Допадаха ми хълмистите паркове с тухлените им алеи и ръждясалите павилиони от ковано желязо, в които тийнейджъри се целуваха през лятото, а през зимата деца с пухкави шапки се пързаляха наоколо с шейните си. Приятно ми беше да гледам старците, които играеха шах на пейките около осветените в розово фонтани на площад Независимост или прибираха кутиите си с рибарски принадлежности след цял ден, прекаран в зимен риболов на Днепър. Радвах се на собствениците на кучета, когато ги виждах да се разхождат бавно в неделните сутрини и сериозно да си разменят комплименти за изтънчените подстрижки на своите любимци, най-често носещи имената Джак и Джони.
Допадаше ми кънтящият покрит пазар, пълен с гълъби, където жени от близките села продаваха продукцията си и се обръщаха към теб с "пиленце" или "слънчице" и те подканяха да опиташ меда и заквасената им сметана. Харесваше ми да наблюдавам двойките, които танцуваха в капещите подлези в петъчните вечери под звуците на акордеон - не за пари, просто за удоволствие. Обичах да си купувам кокичета, увити в бръшлянови листа и завързани със зелен конец от цветарките, които се появяваха с настъпването на всяка пролет пред спирките на метрото. А през есента се усмихвах на нареждащите бабушки, които, минавайки покрай теб по улицата, не забравяха да ти кажат да си закопчаеш палтото и да си сложиш шапка, защото първият сняг вече е паднал. Дори започна да ми се услажда са́ло, суровата сланина - признак, че вече съм една от тях. Яде се с черен хляб, сол и чесън и е както национален деликатес, така и звезда в редица вицове, надсмиващи се над украинския мъж, който (поне според анекдотите) би предпочел да си хапне сланина пред това да си легне с жената.
Въпреки това Киев беше меланхоличен град. Неговите отличителни черти бяха неудачите и липсите. Някои от тях бяха очевидни - само един супермаркет, в който се плащаше с долари, малко лични автомобили (ако на кръстовище се съберяха цели шест коли, това вече се смяташе за задръстване), пощенските услуги не бяха надеждни и ако някой искаше да изпрати писмо, отиваше на гарата и го даваше на човек с доброжелателно лице, който пътуваше в същата посока. Други черти на Киев можеха да бъдат усетени едва след време: практически несъществуващи доходи и пенсии, неуредено здравеопазване - лекарствата струваха скъпо, а лекарите искаха подкупи. Нямаше и застраховки, бяха се появили няколко частни застрахователни компании, но никой не искаше да им повери парите си. Киевчани живееха в несигурност, непозната на Запада, а от мизерията ги делеше само някоя болест или семейна кавга. Животът бе изписан по жилавите им тела и изпитите, угрижени от годините на криза лица. Това бяха лицата на хора, които преживяваха на евтина водка и тежки цигари, и им беше пределно ясно, че ако те самите не се погрижеха за себе си, никой друг нямаше да го направи.
Липсите в Киев бяха и физически. Въпреки че беше един от по-добре запазените бивши съветски градове, призраците витаеха на всеки ъгъл. Синагогата стоеше празна, сградата на някогашния Гранд хотел Лайпциг беше оставена да гние от корумпираната градска управа. На тротоарните щандове за книги се продаваше сърцераздирателна малка брошура, озаглавена Изгубените архитектурни паметници на Киев, в която се изброяваха всички църкви и манастири, разрушени по времето на Сталин: златокуполният манастир Свети Архангел Михаил, Свети Василий, Св. св. Борис и Глеб, Света Олга и други. При толкова много празнини, при толкова много липси проучването на миналото изискваше от мен да проявявам нездрав ентусиазъм и да притежавам око на археолог, взиращ се в малките улики и празните пространства."
Из книгата
Рейтинг: 5.50 / 2 гласа
