"Първото, което Рио Търнър забеляза в залата за пристигащи на Международното летище в Лос Анджелис, беше шумът. Летищата никога не са тихи места и това гигантско, разпростряло се нашироко чудовище беше като развилнял се футболен стадион. Второто, което забеляза, беше баба му. Макар да бяха минали цели пет години от последната им среща, Рио веднага я позна. Тя се извисяваше над всички в своя крещящ тюркоазен гащеризон, носеше очила с дебели черни рамки, а главата ѝ беше увенчана с корона от бели къдрици.
Баба му се оглеждаше и го забеляза след няколко мига.
– Рио? - попита тя. – Ти си, нали? Едва те познах. Толкова си...
Тя не довърши и Рио се зачуди какво ли щеше да каже. Но нямаше да я попита. Вместо това скръсти ръце в защитна поза.
– Пристигна значи - забързано продължи тя.
Погледът ѝ беше изпълнен с нещо, което Рио не разпозна.
– Толкова се радвам, че си тук.
След това го прегърна. Ала не с една от онези прегръдки, с които беше свикнал - нежни, топли и меки. Тази беше ръбата, с остри лакти и аромат на ментови бонбони. Рио преброи до три, преди да се отдръпне, защото вече не издържаше.
– Рио? - колебливо попита баба му и се изчерви. – Мина много време и всичко това сигурно ти се струва необичайно, но бих искала да се чувстваш у дома си, докато си с мен. Все пак съм ти баба.
Рио, който през втората част от речта ѝ беше забил поглед в земята, я погледна изненадано. Тя беше подписвала картички за Коледа и рождени дни с От баба, но едва ли някой можеше да му прилича по-малко на баба. Не и в сравнение с другата му баба, която носеше дебели чехли с гумени подметки и обичаше да го нарича пате, макар че по последни данни все още не му бяха пораснали човка и пера. Не, не, тази жена изобщо не му приличаше на баба и той тайничко реши да се обръща към нея по име - Фран.
Когато Рио не отговори, тя потри ръце, макар да не беше студено.
– Е, хайде да тръгваме.
Рио отказа на предложението ѝ да му носи куфара - той можеше и сам - и я последва до изхода, а после и на паркинга, където тя спря до джип, покрит с дебел слой прах. Той седна на мястото до шофьора, закопча колана и прехапа устни, като се опитваше да не обръща внимание на внезапното желание да отиде до тоалетната. Сякаш усетила неловкото положение, Фран се обърна към него и понечи да каже нещо. Ала каквото и да беше, то застина на устните ѝ. Вместо това тя просто се прокашля, за да прочисти гърлото си.
– Съжалявам... за майка ти.
Рио усети как горещи сълзи опариха очите му и той ги затърка яростно с надеждата, че тя не беше видяла. За да избегне разговорите, момчето демонстративно се загледа през прозореца; след известно време тя включи двигателя с рязко завъртане на ключа и тръгнаха.
Майката на Рио беше родена и израснала в Калифорния. Заминала, когато била едва на двайсет години, първо със стипендия да учи музика в Ню Йорк, а после, след като завършила, като цигулар в Лондонския филхармоничен оркестър. През цялото време се беше прибирала само веднъж с Рио като малко бебе. Било е толкова отдавна, че той не помнеше нищо. Заради месторождението на майка си той официално беше наполовина американец. Една съвсем малка половина, защото беше прекарал всичките единайсет години и три месеца от своя живот в Лондон и определено говореше с британски акцент. Този далечен екзотичен свят на безкрайно слънце, високи шумолящи палми и златни плажове винаги му се беше струвал като сън. Истината беше, че Рио цял живот бе изгарял от нетърпение да дойде тук. Ала не и по този начин.
Той отвори прозореца на колата и вдиша дълбоко калифорнийския въздух. За съжаление, това не беше най-умното нещо, което можеше да направи на магистралата. Рио се задави и се закашля от смога. Това значи била Калифорния? Всичко тук беше огромно. Колите, пътните знаци, сградите - дори небето, надвиснало над тях със своята необятна индигова тишина. Сякаш колата е била вдигната и запокитена в свят на великани. И Лондон беше град, но усещането не беше такова. Мама винаги казваше, че Калифорния е различна. Че е спокойна. Че нравът ѝ ще допадне на Рио. Че... Той рязко затвори прозореца. След това напълно пренебрегна опитите на баба си да завърже разговор, затвори очи и се опита да си представи, че се намира във вселена, в която майка му не го беше изпратила от другата страна на света при човек, когото той едва познаваше."
Из книгата
