"Беше неприятен следобед в средата на март, студен и кишав, когато двамата с Джон Сампсън изтичахме към главната порта на поправителния център Грийнсвил - шестоъгълната сграда на затвора с висока степен на сигурност в земеделската южна част на окръг Вирджиния. Влязохме в павилиона на охраната, показахме значките и картите си и предадохме служебните си оръжия. Вратата се дръпна встрани и ние минахме през нея.
Като детектив от отдел Убийства в столичната полиция и като специалист по поведенчески въпроси във ФБР през годините съм посещавал много арести, затвори и поправителни центрове, но все още се стрясках от звука на затръшващите се зад мен стоманени порти. Минахме през седем такива врати, като следвахме директора на затвора Ейдриън Йейтс и няколко репортери, които бяха пристигнали преди нас.
Една от тях, журналистка на име Хуанита Флейк, попита:
– Вярно ли е, че е избрал?
Директорът продължи да върви.
– Можете ли...
Директор Йейтс се завъртя и я изгледа, като едва се владееше.
– Не желая да говорим повече, госпожо Флейк. Не подкрепям това, но работата ми е да се погрижа да бъде изпълнено. Искате нещо различно? Обадете се на губернатора.
Йейтс, който беше критикуван от медиите, стигна до следващата врата и тя се плъзна назад. След още три врати влязохме в малък амфитеатър с около трийсет места. Двайсет вече бяха заети. Въпреки че не ги бях виждал от години, разпознах много от хората, събрали се там. Те също ни разпознаха. Повечето кимнаха и се усмихнаха слабо. Петима, които седяха заедно, се подсмихваха и сигурен съм, говореха с горчилка за нас полугласно. Тези трима мъже и две жени бяха определено най-добре облечените хора в залата. Мъжете - двама братя на средна възраст и баща им - носеха добре скроени тъмни костюми от три части. Жените - едната на шейсет години, а другата на двайсет - бяха облечени с тъмносиви тоалети Шанел; прическите им бяха безупречни, а бижутата им - блестящи.
Сампсън ни намери места срещу дългата правоъгълна витрина. От другата ѝ страна бяха спуснати завеси. Почти веднага започнах да се питам правилно ли беше решението ми да дойда тук. Разбира се, имах основателни причини, но те не пречеха на съмненията ми да се прокрадват.
– Ти го натопи - каза една жена.
Погледнах нагоре и видях до себе си по-възрастната от двете издокарани дами. Беше дребна жена с боядисана в пепеляворусо коса и опъната кожа на лицето, която подсказваше, че разполага със скъпоплатен пластичен хирург.
– Госпожо Еджъртън - казах уморено. - Това беше защитната теза на сина ви по време на съдебния процес и по време на обжалванията му.
– Неговото обжалване, не неговите обжалвания - изсъска Маргарет Еджъртън. - В този примитивен, нетърпелив да убива щат имаш право само на едно обжалване.
– А Върховният съд на Вирджиния потвърди присъдата и наказанието му, госпожо.
Тя трепереше от ярост.
– Не знам как го направи, но ти го направи, сигурна съм колкото в това, че стоя тук сега. И се надявам на Господ да отнесеш в гроба си съзнанието, че си поставил едно невинно момче от другата страна на тази завеса, доктор Крос.
– Не, госпожо, синът ви сам се е поставил там преди много време - казах.
– Той е невинен.
– Трябва да започваме - каза Йейтс.
– Синът ми е невинен! - изкрещя госпожа Еджъртън. - Не можете да го направите!
– Законът го изисква - отвърна директорът. - Ако предпочетете да не присъствате, ще ви разбера.
Той излезе от стаята. Маргарет Еджъртън се втренчи в мен.
– Запомни този момент. Това е мигът, в който обрече душата си. Ще гориш в ада.
След това се втурна към съпруга си и се разрида."
Из книгата
