България в балканската политика на Русия 1899 - 1903

Целта на настоящето изследване е да покаже ролята и мястото на България в руската външна политика, както и елементите на двустранното сътрудничество такива, каквито ги вижда и оценява руската дипломация. Някои области и процеси на българската външна, а и вътрешнополитическа дейност не присъстват. Причината е във факта, че в руската столица просто не смятат за необходимо да ги следят и напълно ги игнорират. Така например, колкото и парадоксално да изглежда, дипломатическото ведомство на Русия просто не обръща никакво внимание на контактите на България с останалите Велики сили. Подобно е положението с българо-гръцките двустранни връзки. И в двата случая има крайно ограничен документален материал. Стъпила здраво В София, контролираща всяка стъпка на българската дипломация, а трябва да се подчертае, че това става с изричното съгласие на княз Фердинанд и ръководството на българската Външнополитическа дейност, царската дипломация има самочувствието на доминираща сила и сама определя кое и до каква степен влиза в нейните интереси. По този начин, за да избегне опасностите, Петербург дава възможност на българската дипломация да има самочувствието, че самостоятелно определя своите връзки и отношения с останалите Велики сили. В руската столица нямат нищо против подобна трактовка, тъй като заедно с Австро-Унгария има достатъчно сили да контролира всеки опит за радикализация на балканския политически живот и до Илинденско-Преображенското въстание сравнително успешно осъществява тази своя цел.

В изследването са използвани архивни материали от руски и български произход. Особено ценни са документите от Архива на Външната политика на Русия (АВПР). В Политическия архив и Канцеларията на министъра се съхранява информация, с която може да бъде проследено всекидневното, а на моменти и всекичасното развитие на събитията. В областта на военнообразователното, военнотехническото и военностратегическото сътрудничество ценни и неизвестни сведения са извлечени от Централния държавен военноисторически архив (ЦГВИА). От архивните колекции в него особено място заема личният архив на ген. Куропаткин, който съхранява огромна документация на педантичния до крайност Военен министър. Обширни преписки и материали по българските проблеми има и в другите фондове - на Генералния щаб, на военноучения комитет и други в Държавния архив на Руската федерация (ГАРФ) внимание заслужават личните архиви на граф Ламсдорф и отчасти на граф Игнатиев. За съжаление фондът на последния руски император Николай II само показва, че впечатлението, което оставят неговите дневници, за липса на историческо чувство не е случайно. Преминаващата през неговите ръце документация по правило се прехвърля във ведомствата, като последния представител на Романовската династия не събира почти никакви материали, извън семейните проблеми и пряката си кореспонденция. За неговите позиции може да се съди единствено по подчертаванията и кратките му резолюции поставени върху документите, поднасяни му за информация и вземане на окончателно решение.

Засягащите руско-българските отношения български документи в ЦДА, НБКМ-БИА, НА-БАН и ЦВА до голяма степен са използвани от българските изследователи. Тяхната коректност и добросъвестност ни задължи да се позоваваме на техните изследвания и само в единичните случаи на неизползване или несъвпадение на фактите да се обръщаме към тази документация. Българските исторически извори имат още един недостатък, поне що се отнася до начина, по-който се обменя информация между София и Петербург. Основният канал, който използват руските меродавни среди е не българският дипломатически агент, а руският представител в София. Много често Д. Станчов е пренебрегван, главно за удобство от руския външен министър, който предпочита директната и всекидневна връзка с Ю. Бахметиев. А обменът на информация е извънредно интензивен.