Другият, обектът, времето

Съставител: Мимоза Димитрова. Сборникът е част от поредицата Психоанализи, която има за цел да представи събрани на едно място статии на изтъкнати френскоезични психоаналитици. След (О)Ставащото. Предизвикателства пред една възможна психоанализа на бъдещето на д-р Андре Мишелс, който подема въпросите на предаването на психоанализата, тук темата за времето се отваря отново, този път във връзка с пораждането на субекта на несъзнаваното и психичното структуриране. Ще видим съпоставка между някои от теориите за произхода на езика (Валтер Бенямин) и клиничното разбиране за влизането на човешкото същество в езика.

Също така се отделя значително място на въпроса за ранната връзка между майката и детето и практическите аспекти на психотерапевтичната работа с деца, разгледани през психоаналитичното разбиране за пораждането на Другия с акцент върху "първите времена" на човешкото развитие. Така ще се направи повторен прочит на някои фундаментални разбирания за детското развитие - тези на Доналд Уиникът, Мелани Клайн и Франсоаз Долто, артикулирани заедно с теорията на Лакан. Специално място е отделено на дебата за стадиалността в развитието на детето срещу структуралисткото разбиране (Лакан) за ретроактивното установяване на смисъла. Авторът ще ни покаже по забележителен начин, че двата подхода не са непременно взаимно изключващи се.

По-нататък се отделя място и на психоаналитичната клиника като такава: разбирането за симптома, целите и ръководенето на терапията във връзка с трите регистъра: Реално, Символно и Въображаемо, както и статута на Другия - от неговото пораждане, през невротичните изкривявания, които претърпява, до поставянето му под въпрос и изхода от лечението. В тази логика "От 50^-те години на XX век нататък, с въвеждането на трите регистъра на Символното, Въображаемото и Реалното (Лакан, 2023), симптомът се отнася към Символното. Симптомът е по същество означаващо, има означаваща структура и се представя като метафора. Следователно той трябва да се интерпретира именно в порядъка на означаващото." Обаче проблемът за лечението не се изчерпва с това "защото [психоанализата] не е просто лечение на символното, а държи на въпроса за реалното, поставя своя акцент върху реалното."

Накрая идва и по-широката тема за отношението между психоанализата и обществото, религията и културата. Така настоящото издание предлага на читателя както текстове, касаещи психоаналитичната клиника, които могат да послужат на работещите практици, така и теоретични разработки, които правят връзки между психоанализата и другите хуманитарни науки. Най-после в него могат да открият достъп до психоаналитичната теория и практика и читателите, които тепърва пристъпват към лаканианската психоанализа, поради фундаменталния характер на проблемите, които са засегнати.

Професор Ален Вание е психиатър и психоаналитик, професор в Университета Париж Дидро или Париж VII, понастоящем част от Университета Париж Сите. Той е основател и дългогодишен ръководител на Изследователския център психоанализа, медицина и общество. Преподавател в Националното висше училище за изящни изкуства в Париж. Един от първите френски аналитици, ангажирали се дългосрочно с каузата на психоанализата и формирането на психоаналитици в България. Изнасял е публични лекции пред широката българска аудитория в СУ Св. Климент Охридски и в НХА София: Психоанализа, изкуство, образ (2015 г.), Това, което остава (2016 г.), Чертата. Изкуството на далечния изток, психоанализата и съвременното изкуство (2017 г.), Май 68-а в Париж (2018 г.). Автор на над 250 статии и три монографии, като на български език е публикувана неговата книга Лакан (Лик, 2000 г.).