"Зловещият манифест
"Барабанът бие! Барабанът бие!" - носеха се викове из махалата. Една минута бяг и ние, махленските деца, сме пред барабанчика на ъгъла на Мария Луиза и Кирил и Методий, пред Градоначалството.
Вестителят на столичното население, леко разкрачен, удряше оглушително по големия барабан. Застанах на първия ред. Въздухът трепери, гърдите ми отвътре кънтят. Барабанчикът, вперил поглед към черквата Свети Крал, бие ли, бие. Събра се голяма тълпа. Времето беше тревожно, хората изострени за новини и мълви.
Чичкото спря, вдигна палките в специалните пръстени и отметна хусарския си барабан отзад. Разгърна един лист и зачете високо, натъртено, с изпечен глас. Война! Пак война! На 15 септември 1915 година България влизаше в световната касапница на страната на Централните сили. "Ние Фердинанд I, цар на българите, с Божия милост и народна воля..." - така започваше зловещият манифест.
Тълпата го изслуша мълчалива и се разпръсна, а ние, децата, придружихме барабанчика до Халите, където той отново би. Искахме пак да го чуем, сякаш канеше на сватба... Прибрах се у дома, за да кажа на мама голямата новина. Тя се разтрепери и заплака. Когато татко се върна, завари у дома вуйчовците. Поведе се шумен разговор. Надойдоха и съседи. Едни бяха весели - идвала разплатата, а други говореха загрижено за бедите, които ни чакат, за жертвите...
– Дано е на добро! Дано е на добро! - повтаряше баба и се кръстеше.
На нашата улица през няколко къщи живееше гръцкото семейство на Перикъл Кацаров, стари софиянци. Двамата им синове Никола и Му̀лата бяха наши другари в игрите и ето че изведнъж те се оказаха врагове. Така ни го внушаваха още същия ден някои наши комшии. "Чукнете им с камъни по джама" - насъскваше ни махленският кавгаджия Мито Гинин, чиято къща бе долепена до Кацаровата. Ние недоумявахме, мълчахме и се питахме: "Как така? В какво са виновни те?".
С две мои другарчета стояхме пред нашата пътна врата и си говорехме за войната. За друго в тези дни не се говореше. В улицата влезе един мъж със зачервено лице, с големи завити мустаци, с черна изшилена шапка на главата. Вървеше тежко и размахваше по бабаитски ръцете си. Той се спря пред къщата на чичо Перикъл, обърна се към нас, посочи я с гневна ръка и ни изкрещя:
– Хей, деца, не стойте така! Хвърлете камък по тия гърчуля. Идват велики времена! Удряйте!
Ние стискахме юмручета, но не се решавахме. Как да хвърлим камък? Та нали в тази къща живеят нашите приятели, децата на чичо Перикъл?... Сега нещо се изпокриха, но що от това?
Което не сторихме ние, направиха го други. Към обед в нашата улица се появиха три големи момчета от съседната Драз махала. Джобовете им бяха издути. Носеха камъни. Изправиха се срещу къщата на Кацарови и като под такт ги запратиха. Чу се трясък. Тримата пакостници побягнаха.
Бащите, вуйчовците, комшиите бяха мобилизирани. Облечени в бозавокафяви войнишки дрехи, или широки, или много тесни, те се мяркаха в махалата за сбогуване. От някои домове се носеха плачове. Войниците тръгваха за фронта от Лагера, там дето днес се издига жилищният комплекс срещу Хиподрума, на дясната страна по пътя за Княжево. Там майки, сестри, жени и деца изпращаха своите близки, окичени с цветя и най-вече със здравец. Нашата боса команда пое към Лагера. Там бе шумно като на събор. Викове, плачове, прегръдки, сълзи. С цветя окичваха и конете. Военни музики бумкаха маршове. Носеше се мирис на паласки, на ботуши, на конска тор. Изсвириха за сбор. Войниците се разтичаха да се строяват. Офицерите оправиха колоната, която започна бавно да се точи към Княжево. Музиките засвириха още по-силно. Хванали за ръка близките си, наред с колоната вървяха братята и сестрите, годениците. Ние, децата, тичахме напред-назад. Гледахме трагичните раздели. Сълзи напираха и в нашите очи.
Колоната стигна Княжево. Нататък изпращачи не се допускаха. Плачът се засили. Колцина нямаше да се върнат? Тревога свиваше сърцата. С мълчание пъдехме лошите прокоби. Като се върнахме, заварихме махалата потънала в тишина. Майките и бабите палеха кандилата."
Из книгата
