"И така, аз си лежах в дълбока кома и изгледите за възстановяването ми бяха лоши, доста лоши. Дните си минаваха и никой от лекуващите лекари не смееше да даде на близките ми каквато и да било надежда. И някъде тогава трябва да се е случило. Аз витаех в залата на интензивното отделение и виждах долу тялото си, закачено с кабели и маркучи за една цяла стена от машини и апарати зад леглото, на което лежах. Виждах и майка ми, облечена в бяла престилка, как седи на стол до леглото ми и държи студената ми, безжизнена ръка. Виждах и Дафнис до леглото ми да се суети из залата и да изпада в ярост и отчаяние от безсилието си; от това, че не може да направи нищо за мен; че никой не прави нищо за мен; че може би вече няма нищо повече, което би могло да бъде направено.
Моите близки вече изнемогваха. Дни наред те бдяха над мен до леглото ми, говореха ми, държаха ръцете ми, галеха ме, но от мен не идваше никакъв признак на живот, нито дори най-малкото трепване или въздишка. А те не искаха нещо повече, не очакваха думи на благодарност, усмивки, обещания, не, те се молеха и чакаха най-минималния признак на живот да се появи в онова безжизнено тяло, което само преди броени дни, преди седмица все още бях аз. Но от тялото, лежащо там, не идваше никакъв признак на живот, тъй като там вече нямаше живот. Аз се реех лека и свободна и виждах всичко от горе. Случващото се там, долу, вече не ме достигаше, не ме докосваше. Аз бях свободна! Напълно свободна! И тогава някаква сила ме засмука през тавана на залата на интензивното отделение и аз изведнъж попаднах... отвън, а в далечината се виждаше разкошна светлина. В същия онзи миг, в който видях светлината, аз вече бях там - в една чудна, сияйна, галеща топла светлина. Беше, като че ли съм попаднала под ярките лъчи на Слънцето, стоящо в зенита си, но беше още по-хубаво, по-меко и светлината ме обгръщаше като топла завивка, давайки ми усещането за пълна защитеност и закрила.
Намирах се някъде там, горе, на високо, на нещо като платформа за наблюдение или на някаква кула и погледът ми се рееше в пространството около мен. В този момент установих, че аз не стоя на краката си, тъй като изобщо нямам тяло и нямам крака. Аз летях, без да усещам никакво съпротивление или затруднение, всичко се случваше от само себе си, без никакво усилие. Не усещах вече никаква болка. Ужасната раздираща болка и страданието изведнъж бяха изчезнали. Чувствах се лека, безметежна и щастлива както никога преди в живота си. Пред мен се простираше една огромна равнина, покрита със свежа зелена трева и с цветя, които сияеха в разкошната светлина. Реех се над тази равнина и се наслаждавах на омайните цветове на всичко около мен. Не исках никога повече да си тръгна оттук. Всичко бе леко и съвършено. Светлината ме обгръщаше отвсякъде, нежна и топла, без да ме заслепява и без да ме изгаря. И навсякъде имаше толкова много красота, съвършена в простотата си, без да се натрапва и без никакви претенции. А меката топлина правеше всичко още по-хубаво и още по-мое. Питах се къде останаха болките ми и защо не ги усещах. Носех се над ливадите в някакво опиянение и екстаз. Отсъствието на болката означаваше и отсъствието на какъвто и да било страх. Нямаше нито страх, нито тревоги, нито каквито и да било проблеми за решаване. Всичко бе изпълнено с радост и любов.
И всичко това беше едно цяло - единство от светлина, лекота, безметежност, топлина, нежност, закриленост, отсъствие на болка и страдание. И това беше Любовта. Безусловната любов, любов, която е винаги и навсякъде, без време и пространство, без претенции и очаквания. Всичката тази единност и цялост беше любов. А аз се реех лека и освободена и се питах как така ми се дава толкова много любов, как я заслужих? Усещах се, сякаш съм попаднала там, където винаги съм мечтала да бъда. За първи път, откакто се помня, не изпитвах никакъв стремеж да бъда нещо друго, да правя нещо друго или да бъда някъде другаде. Не ми се налагаше да пътувам, да отивам някъде, да бързам, да се притеснявам, че ще закъснея или че няма да успея да стигна навреме. Не, аз просто вече бях там и не исках да бъда никъде другаде освен там, където бях в онзи миг.
От дете аз все пътувам нанякъде, при баба ми и дядо ми в Пловдив, при баба на село, на летни ваканции, на излети и екскурзии от училище, на пътешествия с родителите ми. По-късно дойде следването в чужбина, второ следване още по-далеч, специализации и работа още по-нататък. После в работата ми не спирах да пътувам - както в Нидерландия, така и в командировки в Азия и Европа - всеки ден, всяка седмица или през седмица. Пътувания без край, без почивка, пътувания, при които никъде нямаше окончателно пристигане. Всяко пристигане беше временно, имагинерно - само до следващото заминаване. И ето там, където изведнъж и неочаквано бях попаднала сега, това беше единственото място на света, не, дори в цялата Вселена, където винаги бях искала да бъда. Мястото, за което винаги бях копняла, мястото, за което само бях мечтала - и аз не исках повече да си тръгвам оттук, не исках да бъда никъде другаде освен тук, на това място. Да, но трябваше да си тръгна от там..."
Из книгата
Рейтинг: 8.00 / 1 глас
