Лунна светлина

След участието си във войната Тачър Хътън се завръща у дома с надеждата отново да си изкарва прехраната като миролюбив каубой. Той скача от товарен влак в движение, за да избегне саморазправа с разгневените мъже, чиито пари е спечелил на покер предишната нощ. Но се натъква на още по-голямо предизвикателство. Озовава се в градчето Фоли в Тексас, но жената, която среща по пътя си, изчезва безследно и той се превръща в основния заподозрян. Намесата на корумпирания кмет, местната мадам и красивата вдовица Лоръл допълнително утежняват положението му.

Лоръл Плъмър се надява да започне нов живот далеч от властните си родители, но плановете ѝ рухват, когато съпругът ѝ се самоубива пред очите ѝ. Останала без доходи, тя се включва в бизнеса с лунна светлина - алкохолни напитки, които се произвеждат и продават незаконно по време на сухия режим в САЩ. Бързият ѝ успех обаче я превръща в мишена за безмилостната конкуренция, която е готова на всичко, за да я неутрализира.

Двамата с Тачър ще се окажат от двете страни на оспорваната война между контрабандисти, в която кръвта се лее като уиски и залогът е прекалено висок.

Сандра Браун е автор на над седемдесет бестселъра, влезли в класацията на Ню Йорк Таймс и продадени в над 80 милиона екземпляра по цял свят. Тя е единственият писател, който е имал 3 заглавия в класацията по едно и също време. Пише професионално от 1981 година. Произведенията ѝ са преведени на 34 езика. Писателката печели признанието на критиците, удостоили я с наградите Уелдънбукс и Далтън, с наградата на Романс Райтърс в Америка за постижения в жанра, с отличителния знак на успеха на Американ Бизнес Уименс Асосиейшън, с наградата за изключителни литературни постижения и наградата Ей Си Грийн.

"При звука на гласа му тя се извърна и го изгледа с широко отворени очи, притиснала ръка към гърдите си, в които дъхът сякаш бе спрял.
– Съжалявам. Не исках да те изплаша.
Тачър свали шапката си. Тя се съвзе колкото да затвори уста. Докато бързаше да прибере разветия чаршаф, единият му край се провлачи по земята, което я накара да се намръщи. Напъха чаршафа във ведрото с вода, което явно ѝ служеше като корито за пране. Избърса мокрите си длани в полата и погледна зад него към пътя. После се обърна към него:
– Кой си ти?
– Казвам се Тачър Хътън.
– Как стигна дотук?
– С влака.
– На километри оттук няма гара. Защо е спрял влакът?
– Не е спирал. Скочих.
Понеже ѝ беше ясно какво означава това, тя вдигна ръка, засенчи очи и го изгледа още по-подозрително.
– В тази пустош?
– Беше по-малкото зло.
– Какво беше другото?
– Мъжете, с които бях в товарния вагон, не ми мислеха доброто.
Признанието не спечели симпатиите ѝ.
– Ясно. - Изгледа втренчено цицината на слепоочието му и превързаната ръка. Изправи рамене и му махна да продължава нататък. – Е, оцелял си. Върви си по пътя.
– Вървя няколко километра вече, а твоята къща е единственият признак на цивилизация засега. Кой е най-близкият град?
– Фоли.
Беше чувал за него, но никога не бе ходил там. Но и не беше пътувал много преди войната.
– Колко е далеч?
– Осем километра.
Той потупа с шапка по крака си и погледна през рамо към пътя.
– Осем, значи?
– Поне.
– Сигурно няма скоро да ходиш дотам. - Погледна към колите.
– Не. Може би е трябвало да си останеш във влака.
– Налагаше се да скоча.
– Колко мъже бяха?
– Във вагона ли? Трима.
– За какво ти имаха зъб?
– Подразниха се, че им взех парите.
– Откраднал си им парите?
Тачър поклати глава.
– Спечелих ги на карти.
– Измамил си ги?
– Не.
Тя издаде подигравателен звук, изразявайки съмнение.
– Истина е. Добър съм в това.
Все така скептично смръщена, тя вдигна ръка и му посочи пътя.
– Върви на север около пет километра. На кръстопътя тръгни на изток. Това е междущатският път, който води право в града, и е главната му улица.
– Благодаря.
– Няма за какво. Тръгвай си.
– Може ли да пийна глътка вода преди това?
Тя погледна за миг към бараката, явно се поколеба, но после наклони глава.
– Отзад е.
Тачър остави платнената си торба на земята и сложи сакото и шапката си върху нея. Тя го поведе покрай курника, който изглеждаше сравнително нов. Вътре имаше две кокошки, сгушени в гнездата. Петелът, който крачеше наперено отвън, се наежи и ги предизвика, като войнствено запляска с крила. Тя му извика да се маха, ако не иска да се озове в тенджерата.

От задната страна на бараката имаше дървена пейка по цялата дължина на стената. Върху нея имаше ведро с вода, а на пирон над него висеше очукан метален черпак.
– Налей си.
– Благодаря.
Той взе черпака от пирона, потопи го във ведрото и го поднесе към устата си. Водата беше топла, но му се услади. Искаше му се да я изгълта наведнъж, но се насили да пие бавно, за да я огледа.
Роклята ѝ беше твърде широка, което показваше, че я е наследила от жена с по-едро телосложение или тя самата е била по-едра преди. Но фигурата ѝ нямаше никакви недостатъци. Беше го забелязал, когато вятърът прилепяше прекалено широката рокля към стройното ѝ тяло. Косата ѝ беше с цвета на пчелен мед, по-светла отпред край лицето и пристегната в кок ниско на тила. Вятърът бе измъкнал кичурчета от него, което, изглежда, я дразнеше, защото постоянно се опитваше да ги прибере. Всъщност тя цялата излъчваше безпокойство. Беше напрегната повече и от опнатото въже за простиране на дрехите. Преди да си доизпие водата, тя изгуби търпение:
– Трябва да си довърша прането.
Той пресуши черпака и го окачи обратно на пирона.
– Много благодаря.
– Моля.
Тя му обърна гръб и тръгна обратно. Тачър я последва. Приближаваха ъгъла на бараката, когато се появи петелът и с гневен кряк се опита да клъвне ръката ѝ.
Тя се отдръпна рязко и се блъсна в Тачър. Той инстинктивно я хвана над лакътя.
– Успя ли да те клъвне?
– Този път не.
– Но го е правил.
– Неведнъж.
Петелът атакува отново. Тя потръпна.
– Махай се! - извика Тачър.
Доказал превъзходството си, петелът наперено се отдалечи.
Тя се освободи от ръцете на Тачър, но извърна глава и заговори през рамо:
– Проклета птица. Трябва да му извия... - Намръщи се и се обърна към него. Отначало Тачър си помисли, че петелът е успял да я клъвне, но тя не се мръщеше заради собствената си ръка, а заради неговата. Когато я беше хванал за ръката, кърпата се бе развила и бе открила раната му.
Тя пое ръката му в своята, докато оглеждаше раната, като нежно притискаше плътта от двете ѝ страни.
– Трябва да се погрижиш за това. Може да стане...
Вдигна очи към лицето му и млъкна, осъзнавайки колко близо стоят един до друг, колко неподвижен е той и колко внимателно гледа лицето ѝ. Дръпна рязко ръката си, после се завъртя и с развети поли свърна зад ъгъла на бараката, скривайки се от погледа му."
Из книгата