"Париж 30 август 1944 г.
Когато на вратата се позвъни в осем и половина в онази гореща, ленива утрин, Коко знаеше, че са дошли да я арестуват. Можеше да се запита за миг дали на прага не стои някой друг, например перачката с чистите чаршафи или пиколото с ръкавица, изпусната във фоайето. Тя обаче знаеше. Макар че килимът заглушаваше стъпките им, тя усети как се приближават по коридора на Риц. Коко и нейната животинска интуиция. Знаеше - заради бясното дрънчене на звънеца, заради припряното тракане на токчетата на прислужницата и заради шумното отваряне на вратата. Знаеше. Угаси цигарата си в пепелника. Изненадващо за самата нея, тялото ѝ потръпна. Тя запали нова цигара и се окопити. Стаята беше топла, белите лъчи на утринното слънце падаха косо през прозорците, а във въздуха се носеше задушлив мирис на цветя; преплитаха се ароматите на Шанел № 5, тютюн и розовите рози, поставени в кристални вази върху масите.
До този момент не бе предполагала, че ще бъде арестувана, макар че една от познатите ѝ, актрисата Арлети, бе задържана, защото бе живяла с високопоставен офицер от Луфтвафе. Арлети, която бе толкова известна, че не се нуждаеше от второ име, демонстрираше открито връзката си, посещаваше премиери в киното и операта с любовника си и го придружаваше на банкетите в германското посолство. Коко и нейният любовник предпочитаха усамотението и рядко се осмеляваха да се появяват на места, където можеше да ги разпознаят. Сега тя се разтревожи, след като надникна през вратата на спалнята и видя войниците - двама млади мъже от Френските вътрешни сили - да стоят насред апартамента ѝ с мрачни лица и оръжия, затъкнати в коланите. Шпац вече бе напуснал Париж заедно с изтеглящите се германци. Коко беше сама, както много пъти през живота си, със славата, парите и тайните си, които държаха всички на разстояние. Докато ровеше в скрина за чисти чорапи, Коко изреждаше наум доказателствата за своята невинност: бе затворила модната си къща преди идването на германците и бе оставила отворен само бутика, където се продаваше парфюмът ѝ. Никога не бе присъствала на забава или обяд в германското посолство.
За разлика от Арлети и приятелите си Жан Кокто и Серж Лифар тя избягваше най-модните нощни заведения и театри, посещавани от окупаторите. За четири години не бе гледала нито едно представление на балета на Парижката опера - въпреки поканите на Лифар, директора на трупата, който по време на едно пътуване до Берлин подари на Хитлер филмов запис на свой танц. Вярно, комендантът ѝ бе позволил да остане в Риц. Какво доказваше това? Единствено, че бе по-умна от повечето хора. Знаеше как да получи онова, което искаше. Големият хотел бе неин дом, откакто бе напуснала апартамента си на улица Фобур Сен Оноре през 1933 г. В Риц откри безупречното обслужване, за което копнееше, а също уюта и сигурността на семейния живот, който така и не бе познала. Мъжете, разбира се, бяха дошли за нея заради Шпац. А това не беше честно, тъй като германският ѝ любовник не бе истински нацист, нито хладнокръвен убиец. Все пак майка му беше англичанка, а той бе прекарал една трета от живота си в Париж. Защо да изпитва угризения заради Шпац? Във всеки случай нямаше да се крие в гардероба или да скача през прозореца. Не беше страхливка.
На вратата на спалнята тихо се почука. Коко я открехна и видя прислужницата.
- Мадмоазел, какво да правя? - прошепна момичето.
- Помоли ги да ми дадат минутка, за да се облека - отвърна Коко. - Ако ме отведат и не се върна до два часа, кажи на управителката на бутика да се обади на Уинстън Чърчил.
- Министър-председателя?
- Да. Личният му номер е в тефтера на бюрото ми. Коко затвори вратата и се зае да прехвърля закачалките в гардероба си. Избра костюм № 2 от тъмносиньо трико - по-непринуден вариант на модел № 1, който носеше на работа. От кутията за бижута на тоалетката извади три перлени наниза и отворена гривна, инкрустирана със скъпоценни камъни и емайл. Сложи перлите на шията си, а гривната - на китката си. После се замисли върху бижутата. Нямаше нужда да привлича вниманието върху доброто си материално положение, затова напъха перлите и гривната в едно чекмедже.
Коко беше на шейсет и една, но изглеждаше по-млада благодарение на умело боядисаната си тъмнокестенява коса и добрата си костна структура. Въпреки възрастта и множеството любовни връзки в миналото тя не бе напълняла; всъщност бе отслабнала. Все още можеше да облече дрехите, които бе създала след Първата голяма война: тесни поли, сака без яки, вечерни рокли с тънки презрамки и свободни туники без ръкави. Коко придаде решително изражение на лицето си, приглади полата си и отвори вратата на спалнята. В преддверието стояха двама невзрачни младежи, облечени в кафяви панталони и прости бели ризи. Тя зърна лъскавите пистолети, затъкнати в коланите им. На ръкавите си носеха ленти, избродирани с инициалите ФВС и Лотарингския кръст; това бе символът на Френските вътрешни сили - хаотична група от борци от Съпротивата, войници и цивилни граждани, които бяха грабнали оръжието след изтеглянето на германците.
- Габриел Шанел, елате с нас - каза по-високият момък. Страните му бяха обсипани с младежки пъпки, но хубавата му кестенява коса вече бе започнала да оредява.
- По чия заповед? - попита тя с по-силен глас, отколкото възнамеряваше.
- На народа на Франция и на жертвите на фашизма - отвърна вторият момък. Той беше нисък и набит, имаше гладки розови бузи и къдрава кестенява коса и изглеждаше дори по-млад от партньора си.
Прислужницата хлипаше, захлупила лице в ръцете си.
- Можете ли да се идентифицирате? - настоя Коко. Никога нямаше да видят нея да плаче.
- Трябва да дойдете с нас - повтори по-високият младеж.
- Кой ви даде нареждания?
- Ако не дойдете доброволно, ще ви отведем насила. Коко сключи ръце, за да прикрие треперенето им.
- В какво ме обвинявате? Високото момче отговори сурово и решително:
- В държавна измяна. Коко взе чантата си от масичката в преддверието и излезе от апартамента си с вдигната глава. Стараеше се да изглежда величествено трагична като Жана д'Арк, но бе разтърсена до мозъка на костите си."
Из книгата
Рейтинг: 9.33 / 3 гласа
